Сибин Майналовски - Змии в стените

Единственият, който го разбираше донякъде, бе Боби Синклер, когото всички наричаха Ред заради яркочервената му коса. Боби неведнъж бе гонен от училище, защото твърдеше, че говори с тебеширите, научава отговорите на тестовете от котката на мисис Хауърд („истеричната историчка“, както бе известна сред повечето възпитаници и дори някои преподаватели в „Кенсингтън Хай“) или че закъснява за уроци, понеже помагал на елфчета да достигнат безпрепятствено до домовете си въпреки страховитите снежни бури. През юни.

С други думи, цялото даскало мислеше Ред за хахо. Саймън обаче бе на коренно противоположно мнение. Ред беше готин. Ред никога не бе искал да преписва от него на контролни. И не на последно място — Ред не му се присмиваше, когато с половин уста му разказваше за змиите в стените, докато се прибираха след часовете.

Въпреки че и там не минаваше без разногласия. Боби категорично отказваше да повярва, че източникът на нощните притеснения за неговия странноват приятел са змии. „Имам предвид… мислѝ бе, Саймън! Змии! Как, по дяволите, ще се натикат в стените? Да живеехте в някоя от онези насрани консервени кутийки в предградията — разбирам. Там стените са от дърво и гипсокартон — ако щеш, цяла зоологическа градина си развъждай… ама бетонен блок? Глупости на търкалета! Казвам ти — духът на Мѝра ти е дошъл на гости, няма друго по-логично обяснение за всичко, което ти се случва, братле…“, нареждаше Ред всеки път, когато се опиташе да му обясни на какво се дължат торбичките от недоспиване под очите му.

Уф. Мѝра, змии, призракът на Ейбрахам Линкълн… каквото и да беше шушнещото нещо, което се спотайваше в стената зад гърба му, важното бе, че щеше да го принуди да се напишка. И понеже изобщо не гореше от желание да яде шамари заради някаква свръхестествена простотия, се изправи, напипа пантофите, затикани под леглото, с пръстите на босите си крака, нахлузи ги, без ни най-малко да се тревожи за подробности от рода на кой е ляв и кой — десен, след което закрачи, притаил дъх, към тоалетната в ъгъла на коридора. Шепнещите звуци следваха всяка негова стъпка.

Когато най-сетне се добра до заветния „порцеланов трон“, както го наричаше доведеният му баща, с последни усилия успя да напипа седалката на тоалетната чиния и да я вдигне. Змиите са си змии, но гневът на мистър Бейл, чийто задник току-що е бил въдворен върху опикана седалка, бе значително по-плашещ.

Веднъж в училищната тоалетна бе дочул как двама от по-големите си разменят шегички пред писоарите. „Казвам ти, Джоуи, снощи изпих толкова много бира, че сутринта пиках така дълго, та чак коленете ми омекнаха“, закопчавайки дюкяна си, бе изтърсил единият от веселяците. Другарчето му се разхили противно и изрази одобрението си със звучна двадесетинасекундна пръдня. Толкова гръмка, че накара мисис Хауърд да прелети със скоростта на изтребител от учителската стая до тоалетните, да крещи близо десет минути и да предложи всички за задържане след училище. Дори и Саймън, който се опита да намекне, че е невинен, но протестите му удариха на камък.

Както и да е. Дълго време не бе успял да схване какво, по дяволите, бе толкова смешно в шегата на двамата хулигани. Тази нощ обаче, докато стоеше неподвижно, без да смее да издаде какъвто и да било звук пред тоалетната чиния, слушайки как змийското съскане се преплита със звука на шуртящата сякаш от часове урина, най-накрая схвана майтапа. Ха-ха. Омекнали колене. Ама бас хващам, че ония двамата пръдльовци не са слушали как нещо стене, съска и шепне в стените наоколо. Иначе, мен ако питаш, само с пикаене едва ли щеше да се размине работата, подсмихна се горчиво той, придърпа долнището на пижамата си нагоре и пусна водата.

Докато пипнешком намираше обратния път към спалнята, завивките и спасителната възглавница, за пореден път се поздрави мислено, че се бе научил да се ориентира в пълен мрак. Така и не бе успял да обясни на Ред, че тъмнината може да е страшна (и в повечето случай беше), но сто пъти по-добре бе да се луташ из празните коридори, въобразявайки си как иззад ъгъла ще излезе чудовище и ще те сграбчи, отколкото да посегнеш към електрическия ключ, да извикаш светлината на помощ и да откриеш, че всички страхове всъщност са били реални.

Или, което бе още по-лошо — да разбереш, че светлината няма да може да ти помогне. Ама хич.

Както обикновено, в мига, в който се сети за Ред, гласът на приятелчето му зашепна услужливо в ушите му: „В действителност трябва да си поласкан, Саймън! Мѝра не се появява току-така… о, не, друже! Мѝра е първородната дъщеря на Нѝкола Тѐсла… сигурен съм, че ако не беше спал в часовете по физика, щеше да знаеш за какво ти говоря. За жалост малката едвам дотикала до осмата си годинка и починала от някаква мистериозна болест. Тѐсла бил съкрушен и се опитал да изтрие спомена за щерка си с работа, наркотици и подкупи, щедро раздавани на всички, които можели да прикрият съществуването на отрочето му. Малко преди смъртта си обаче Нѝкола открил нещо, което го потресло до такава степен, че засекретил всичките си записки, затворил се в лабораторията си и не излязъл оттам до последния си дъх. Господ да поживи един от асистентите му, който не се подчинил и запазил копие от разработката му в банков трезор, отворен преди броени години поради изтичане на срока за давност. Тѐсла доказал, че след смъртта душата на човек се трансформира в електрическа вълна̀, която продължава да броди из мрежата, изградена от енергийните компании, дълго след като плътта е изгнила и се е разтворила в пръстта. И тъй като в лабораторията му имало повече от достатъчно намотки, бобини и жици, ученият решил, че ще успее да съхрани дъщеря си, ако ще и да е под формата на поток електрони, блуждаещи по кабелите. Тѐсла умрял с мисълта, че се е провалил… но в стените на апартамента ви, Саймън, може би се крие доказателството за неговата правота!“.