Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

— Ще купуваш ли тази къща? — бе попитала.

— Вероятно да — отвърна той. Тъкмо ѝ наливаше шампанско.

— Имаш ли деца? — попита го глупаво, безразсъдно. — Изглежда чудесна къща за деца. — Така и не го попита за съпруга. Нямаше брачна халка. Не носеше брачна халка.

— Нямам деца — каза. — Някой ден бих искал да имам.

Тогава Джейн забеляза нещо в изражението на лицето му: тъга, отчаян копнеж, и си помисли, с цялата си идиотска наивност, че е напълно наясно с причината за тази тъга. Той преживяваше раздяла! Разбира се. Той бе точно като нея, лекуваше разбито сърце. Копнееше да намери правилната жена и да създаде семейство, а на нея, идиотката, дори ѝ хрумна, докато той ѝ подаваше чашата шампанско с ужасно привлекателната си усмивка, че точно тя би могла да се окаже тази жена. И по-странни неща са се случвали!

А после по-странните неща действително се случиха.

През последвалите години ѝ се свиваше стомахът от фразата полуостров Пириуи, независимо дали в разговор или пък написана някъде. Сменяше темата. Обръщаше страницата.

И един ден, внезапно, направи точно обратното. Каза на Зиги, че отиват на плажа, и се качиха в колата, и поеха към великолепния полуостров Пириуи, и тя през цялото време се опитваше да се преструва, че изобщо не се сеща за онази рекламна брошура, макар че не можеше да я изтрие от съзнанието си.

Играха си на плажа, а тя се оглеждаше над рамото на Зиги за мъж с блестяща усмивка и сърф под мишница. Заслушваше се в очакване да чуе как някоя съпруга вика името Саксън.

Какво искаше?

Отмъщение? Разпознаване? Да му покаже, че вече е отслабнала? Да го удари, да го нарани, да го докладва? Да каже всички онези неща, които трябваше да каже вместо онова тъпо „Чао“? Да му покаже някак си, че не му се е разминало? Макар че му се бе разминало, естествено.

Тя искаше той да види Зиги.

Искаше той да се възхити от своето красиво, умно и силно момченце.

Пълно безумие. Това беше толкова глупаво, странно, нелепо и грешно желание, че тя отказваше да го формулира ясно, а понякога направо го отричаше.

Защото как изобщо би се случил този вълшебен момент на бащинско възхищение? „Ехо, здрасти! Помниш ли ме? Родих момченце! Ето го! Не, не, естествено , че не искам да имам връзка с теб, но наистина ми се ще да спреш за момент и да се повъзхищаваш на сина си. Той обича тиква. Винаги е обожавал тиква! Не е за вярване, нали? Кое дете обича тиква? Той е срамежлив и смел и има страхотно чувство за равновесие. И ето на. Ти си копеле и негодник и аз те ненавиждам, но само погледни сина си и ми кажи как е възможно това? Десет минути поквара да създадат нещо толкова перфектно.“

Беше си казала, че е завела Зиги в Пириуи на еднодневна разходка, но е видяла апартамент под наем и „спонтанно“ е решила да се преместят. Повтаряше си го толкова яростно и упорито, че почти си повярва, и докато месеците се изнизваха и изглеждаше все по-малко и по-малко вероятно Саксън Банкс изобщо да живее тук, накрая се случи. Тя просто спря да се оглежда за него.

Когато разказа на Маделин историята за онази нощ в хотела със Саксън, дори не ѝ хрумна да ѝ каже, че той беше част от причината за преместването ѝ в Пириуи. Беше абсурдно и срамно. „Искала си да налетиш на него? — би казала Маделин, опитвайки се да разбере. — Ти си искала да видиш този мъж?“ Как би могла Джейн да обясни, че искаше и не искаше да го види? Така или иначе бе забравила напълно за онази рекламна брошура! Преместването ѝ в Пириуи наистина бе спонтанно решение.

А Саксън със сигурност не беше тук.

И ето го сега. Съпругът на Селест. Трябва да е бил женен за Селест по времето, когато се срещнаха.

„Много трудно забременях с момчетата“ — беше ѝ казала Селест веднъж, докато се разхождаха. Ето защо бе изглеждал тъжен, когато го попита дали има деца.

Джейн усети как лицето ѝ пламва от унижение в хладния нощен въздух.

— Не значеше нищо — повтори Пери на Селест.

— За нея е значело нещо — каза Селест.

Тогава той сви рамене и всичко се срина. Почти незабележимото свиване на раменете, което казваше: На кого му пука за нея? Той смяташе, че става въпрос за изневяра. Смяташе, че са го изловили в средностатистическа еднократна забежка тип бизнесмен-в-командировка. Смяташе, че това няма нищо общо с Джейн.

— Мислех, че си…

Гърлото ѝ пресъхна, не можеше да говори.

Мислеше го за добър човек. Добър човек с избухлив характер. Мислеше, че проявите на насилие са нещо интимно и лично, което се случваше помежду им. Мислеше, че не е способен на случайно насилие. Той винаги се държеше толкова мило със сервитьорки, дори и с некадърните. Мислеше си, че го познава.