Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

— Ти си Лари Фицджералд от Южна Дакота, нали? — попита я Маделин. — Знаех си! Е, не го знаех със сигурност, но имах такова усещане. Беше твърде хубаво, за да е истина.

— Нямам абсолютно никаква представа за какво говориш — спокойно отвърна Селест.

Нейтън се обърна към Селест:

— Ти си дарила сто хиляди долара на Амнести ? За да ни помогнеш? Мили боже!

— Наистина не трябваше — обади се Маделин. — Не трябваше да го правиш. Как изобщо ще ти се отплатим някога?

— Божичко! — намеси се Рената. — За какво става въпрос?

— Не знам за какво говориш — каза Селест на Маделин. — Но не забравяй, че ти спаси живота на Макс — и точно това е дълг, който наистина не може да бъде изплатен.

От залата се разнесоха превъзбудени гласове.

— Какво ли става вътре? — огледа се Нейтън.

— О, може и да съм поразпалила някое и друго пожарче — подсмихна се Рената. — Съпругът ми не е единственият, който смята, че е влюбен в нашата бавачка. Жулиет добре се е забавлявала в Пириуи. Как се нарича това на френски? Полиамория? Открих, че си пада по един определен тип мъже. Или по-точно, по един определен тип банкова сметка.

— Рената — каза Селест. — Тази вечер разбрах, че…

— Недей — прекъсна я Джейн.

— …че синът ми Макс е този, който наранява Амабела — продължи Селест.

— Твоят син? — попита Рената. — Но… сигурна ли си? Защото в деня за ориентация Амабела посочи Зиги.

— Напълно сигурна съм — отвърна Селест. — Посочила е Зиги случайно, защото се е страхувала от Макс.

— Но… — Рената все още не можеше да го проумее. — Сигурна ли си?

— Напълно сигурна — повтори Селест. — И съжалявам.

Рената притисна устата си с длан.

— Амабела не искаше да каня близнаците на нейното А парти. Непрекъснато ми го повтаряше, обаче аз просто не ѝ обърнах внимание. Мислех си, че се лигави.

Тя погледна към Джейн. Младата жена смело посрещна погледа ѝ. „Наистина изглежда прекрасно тази вечер“, помисли си Маделин с огромно задоволство и осъзна, че непрестанното дъвчене на дъвка бе спряло през последните няколко седмици, без тя да забележи.

— Дължа ти огромно извинение — каза Рената.

— Дължиш ми го наистина — отвърна Джейн.

— И на Зиги — добави Рената. — Дължа извинение на теб и на сина ти. Толкова съжалявам. Ще… ами… не знам какво да направя.

— Приемам го — каза Джейн и повиши глас. — Приемам извинението ти.

Стъклената врата отново се отвори и отвътре се появиха Ед и Пери.

— Страстите вътре доста се разбушуваха — каза Ед. Грабна няколко от високите столове, наредени до вратата, и ги понесе към групата. — Да се настаним по-удобно, а? Здравей, Рената. Съжалявам, че вчера педалът за газта се е озовал под крака на жена ми в много неподходящ момент.

Пери също донесе няколко стола.

— Пери — каза Рената. Маделин забеляза, че тя вече не раболепничеше толкова пред Пери, когато знаеше, че синът му е тормозил дъщеря ѝ. Всъщност даже звучеше остро, определено. — Върнал си се, радвам се да те видя.

— Благодаря, Рената. И аз се радвам да те видя.

Нейтън протегна ръка.

— Пери, нали? Май не се познаваме. Аз съм Нейтън. Току-що разбрах, че ти дължим страшно много.

— Така ли? — попита Пери. — Защо?

Божичко, Нейтън , помисли си Маделин. Млъкни! Той не знае. Обзалагам се, че не знае.

— Пери, това е Бони — намеси се Селест. — А това е Джейн. Тя е майката на Зиги.

Маделин погледна Селест право в очите. Знаеше, че и двете си мислеха за братовчеда на Пери. Тайната увисна във въздуха помежду им като злокобен аморфен облак.

— Приятно ми е да се запознаем. — Пери се здрависа с двете жени и с вежлив жест ги покани да седнат.

— Очевидно двамата със съпругата ти сте дарили сто хиляди долара на Амнести Интернешънъл, за да измъкнете дъщеря ни от задънена улица — продължи да дрънка Нейтън. И както въртеше на юмрука си перуката на Елвис, тя внезапно изхвърча през парапета и потъна в мрака. — О, мамка му! — Той се надвеси през балкона. — Ще изгубя депозита си в магазина.

Пери свали от главата си собствената си черна перука.

— След известно време наистина започва да сърби — каза той и разроши косата си с върховете на пръстите си, придавайки ѝ момчешка небрежност, а после се настани на един от столовете, с гръб към парапета. Изглеждаше много снажен на високата табуретка на фона на прояснилото се небе и облаците, осветени от пълната луна, която висеше между тях като магически златен диск. По някаква странна случайност всички се бяха наредили в полукръг около Пери, сякаш той беше техен водач. — Какво е това дарение от сто хиляди долара? — попита той. — Да не би да е поредната тайна на съпругата ми? Тя е изненадващо потайна жена, тази моя съпруга. Много потайна. Вижте това лице, същинска Мона Лиза.