Джон Апдайк - Заека богат

Докато завиват към стръмната част на „Айзенхауер“, Нелсън нарушава мълчанието:

— Не си ли живял на някоя от тези пресечки?

— Да. Едно лято. За няколко месеца. Беше преди много време. Двамата с майка ти имахме малко проблеми. Защо питаш?

— Просто си спомних. Както, когато имаш чувството, че си бил на някакво място и преди, само че сигурно е било насън. Когато ми ставаше много мъчно за теб, мама ме качваше в колата и идвахме тук. Заставахме пред някоя къща и чакахме да излезеш отнякъде. Бяха подредени в редици и всички ми изглеждаха еднакви.

— И аз направих ли го? Искам да кажа излязох ли?

— Доколкото си спомням, не. Но спомените ми не са много ясни. Само си спомням как седяхме в колата, как мама ми купуваше бисквитки, за да ме залиса, и започваше да плаче.

— Господи, съжалявам. Не знаех, че те е водила тук.

— Може да е било само веднъж, но ми се струва, че беше повече пъти. Спомням си колко беше дебела.

„Айзенхауер“ става равна и те минават без коментар покрай номер 1204, където години по-късно Дженис беше избягала при Чарли Ставрос и където Нелсън висеше под прозореца с колелото си. По онова време детето отчаяно искаше колело и Мим му беше купила, но той не го караше много. Колелото излъчваше някаква тъга, а сега старите му железа сигурно се търкаляха някъде. Колко странни са чувствата, сякаш идват и отлитат за секунди, но издържат повече от желязото.

Минават покрай моргата за коли, покрай района с фабриките, завиват наляво по Трета, после надясно по „Уайзър“, покрай бялата сграда без прозорци на погребалната агенция на Шьонбаум и после минават по моста. Останалите участници в движението са най-вече застарели дами на път към къщи след обяда в ресторанта, който им се полагаше след църква, и коли, пълни с деца, вече по на няколко бири, които се отправяха към стадиона на юг от Брюър да гледат мача на „Бластс“. Завиват наляво по шосе 111. ДИСКО. ИКОНОМИЯ НА ГОРИВО. Забравили са да включат радиото, толкова голямо е било напрежението между тях. Хари се прокашля и казва:

— Значи Мелани се готви да се върне в колежа. И ти трябва да го направиш.

Мълчание. Темата „Колеж“ е гореща, прекалено гореща, за да бъде докосвана. Трябваше да попита момчето какво е научило във фирмата СПРИНГЪР МОТЪРС. Завиват. Хари не е идвал тук от три седмици и както с къщата, нещата са различни. Шевролетът „Каприс“, който караше, когато королата беше на ремонт, го няма, сигурно са го продали. Шест нови, ярки на цвят короли са паркирани до магистралата. Той все още се учудва на малките им гуми, почти като на велосипед с три колела, в сравнение с тези на американските коли, с които беше израснал. Въпреки това те са най-доброто: купувай евтиното, хората са още бедни, приеми факта. Не получаваш нещо за нищо, но надеждата умира последна. Колите му се пекат на слънцето като малко море от разтопени бонбони. Тъй като е неделя, Хари паркира до живия плет, който се опитва да оцелее пред входа и чиито корени събират всички летящи опаковки и хартийки, които идват откъм шосе 111 и изоставения вагон. Витрината на автосалона пак има нужда от миене. Плакат с името на новата телевизионна кампания „О, КАКВО ЧУВСТВО!“ запълва горната половина на лявата витрина. В автосалона има две нови селики, една черна с жълта странична ивица и една синя с бяла ивица. Под плаката, на който ухилена мацка по бански се плиска в един тюркоазен басейн на фона на Алпите или пък на Скалистите планини, се крие нещо различно, една малка като хлебарка кола, която не е тойота. Хари няма ключ, Нелсън отваря двойната стъклена врата с неговия. Новата кола е „Кабрио TR-6“, излъскана за продажба, но определено употребявана, предното стъкло е потъмняло от множеството драскотини от чистачките, по решетката още личат леки бразди, където металът е бил наранен и след това излекуван.

— Какво, по дяволите, е това? — пита Хари, извисявайки се над сравнително ниския натрапен автомобил.

— Татко, това е идеята ми, за която ти говорех, да продаваме кабрио. Честно казано, почти никой вече не ги произвежда, дори „Ягуар“ престанаха и няма как цените им да не се качат. Искаме й петдесет и пет хилядарки и вече няколко човека почти си я купиха.

— Защо тогава собственикът й се е отървал от нея, щом струва толкова много?

— Е, това не е точно замяна…

— А какво точно е?

— Купихме колата…

— Купили сте я!

— Един приятел на Били Фознахт има сестра, която ще се омъжва и ще се мести в Аляска. В много добро състояние е. Мани я разгледа.