Джон Апдайк - Заека богат

— Мани и Чарли ти разрешиха да направиш това?

— Защо не? Чарли ми разказваше как двамата със стария Спрингър са правели всякакви щуротии, раздавали са препарирани животни и щайги с портокали и са правели търгове с момичета по нощници, в които най-високият залог е печелел колата, дори да е бил пет долара. Идвали са и автомобилни състезатели…

— Това е било през добрите стари времена. Сега живеем в лошите нови времена. Хората идват тук, за да си купят тойоти, не им трябват шибани английски спортни коли…

— Но те ще ги купуват, щом установим името си.

— Ние си имаме име. „Спрингър Мотърс“, „Тойота“ и употребявани коли. С това сме известни и хората идват тук за това.

Чува как гласът му се напряга, усеща онази приятна вълнуваща ярост да се надига в него, както когато играеш баскетбол и си с десет точки назад, а до края на играта остават по-малко от пет минути, прекалено много са те ръгали в ребрата и изведнъж всичките ти мускули отслабват, и нещо те повдига, а ти осъзнаваш, че нищо не е невъзможно, стига да имаш вяра. Опитва се да се сдържа, това дете е крехко и е негов син. Въпреки това фирмата беше негова.

— Не си спомням да сме обсъждали въпроса за кабрио.

— Една вечер, татко, седяхме във всекидневната само двамата, само че ти се ядоса за королата и сменихме темата.

— И Чарли наистина ти даде зелена светлина?

— Да, той само сви рамене. След като теб те нямаше, той трябваше да се оправя с новите коли и новата доставка дойде по-рано…

— Да, видях. Толкова са близо до пътя, че ще поемат целия прахоляк.

— Както и да е, Чарли не ми е шеф, ние сме равни. Казах му, че маминка мисли, че идеята е добра.

— О! Говорил си с мама Спрингър за това?

— Е, не точно по това време, нали беше на почивка с вас двамата, но знам, че тя иска да се включа във фирмата, за да има три поколения и тем подобни глупости.

Хари кима. Беси е на страната на момчето. И двамата са чернооки Спрингърови.

— Добре. Май няма лошо. Колко платихте за тази щайга?

— Той искаше четири хиляди и деветстотин, но аз намалих на четири и двеста.

— Господи, това е много повече от каталога. Не видя ли каталога? Знаеш ли какво е каталог?

— Татко, естествено, че знам какво е шибаният каталог, въпросът е, че кабриото не се продава по каталог, те са като антики. Има само ограничени бройки и повече няма да се произвеждат. Те са, както им викат, колекционерски коли.

— Дал си четири хиляди и двеста за модел TR от 76-та, който струва шест хиляди нов. На колко километра е?

— Карана е от момиче, те не ги юркат много.

— Зависи от момичето. Някои от тези фльорци ги карат като луди. Колко километра каза?

— Ами, трудно е да се каже. Онзи тип, който живее в Аляска, се опитваше да поправи нещо по таблото и май не знаеше кое…

— О, боже! Добре, ще видим дали можем да я продадем на разпродажба, но това да ти е за урок. Утре ще се обадя на Хорнбергер в града, той все още се занимава с TR и MG, може да ни направи услуга и да ни отърве от нея.

Хари разбира защо късата коса на Нелсън го притеснява, напомня му на това как изглеждаше момчето в основното училище, преди щуротиите на 60-те да провалят всичко. Тогава той не знаеше, че няма да порасне още, искаше да стане бейзболен питчър като Джим Бънинг и през цялото лято носеше шапка с козирка, която притискаше косата му още по-плътно към скалпа му и скриваше кокалестото му, луничаво, намръщено лице. Сега костюмът и вратовръзката му подобно на бейзболната шапка бяха облеклото на обречените надежди. Очите на Нелсън заблестяват, както когато ти напират сълзи:

— Да ни отърве от нея? Татко, сигурен съм, че можем да я продадем, и освен това има още две.

— Още два модела TR?

— Още две кабрио, отзад са.

Сега вече момчето е изплашено, лицето му е пребледняло така, че клепачите и върховете на ушите му изглеждат розови. Заека също е изплашен, не иска да слуша повече, но нещата просто се случват, момчето трябва да му покаже и той трябва да реагира. Тръгват по коридора покрай отдела за резервни части. Нелсън върви напред и взима ключове от таблото, закачено до металната рамка на вратата. Двамата влизат в огромния гараж, който в неделя е притихнал като незастлана бална зала, излъчваща приятната топла миризма на грес и ацетилен. Нелсън изключва алармата срещу крадци и бута дръжката на задната врата. Отново на въздух. Поглежда към Брюър, проснат отвъд реката, и към покрива на високата сграда на съда с бетонния си орел, който наднича над гората от плевели и магарешки бодли в непосещавания край на парцела. Задният двор е по-голям, отколкото е нужно, и някак си винаги кара Заека да си мисли за Парагвай. Създавайки свое островче, на асфалта са паркирани две американски коли кабрио: „Меркюри Кугар“ модел 72-ра с парцалив кремав гюрук и основна част в онзи блед мръсен цвят, на който викат мръснозелено, и една „Олдс Делта 88 Роял“ модел 74-та, в лилаво-червен цвят, като лака, с който жени в шпионските филми лакират ноктите си. Хари трябва да си признае, че са елегантни стари лодки. Всичката тази опъната ламарина и аеродинамични форми на път към Мейн стрийт с гаджетата, с педала на газта, натиснат до дупка.