Джон Апдайк - Заека богат

В почивката след полувремето момичета в пъстроцветни рокли и младежи, които приличат на педали в раирани ризи, танцуват, докато кажи-речи хилядата членове на калифорнийски духов оркестър имитират старите бигбендове с фалшива помпозност. Хлапетата се опитват да докарат джазови движения, но не улавят ритъма, онази еднотактова пауза върху петите и след това завъртането. Вместо това се кълчат като на дискомузика. После едно момиче с прическа а ла „Андрю Систърс“ изпява „Сантиментално пътуване“, но не успява да вложи душата на Дорис Дей от войната през четирийсетте, а и как би могла? Няма война. Всички тези хлапета са родени, можеш ли да повярваш, най-рано около 1960, и което е още по-лошо, вече са сексуално зрели. На припева „Всички на борд“ те се извиват заедно в нещо, което би трябвало да е вълна, и след това изваждат там, в безоблачната Калифорния, някакви проблясващи табла като от метално фолио, които би трябвало да са слънчеви панели. „Енергията е хора“, пеят те, „Хората са енергия.“ На кого му трябва Хомейни и неговият петрол? На кого му трябва Афганистан? Да го духат руснаците. Да го духат и японците, ако става на въпрос. Ще се оправим сами, от море до друго искрящо море.

Изморен от това да седи сам в бърлогата си и да гледа заедно с един милион други глупаци, Хари отива в кухнята за втората бира. Дженис седи на масичката за карти, която майка й й беше дала назаем с неудоволствие, въпреки че никога не играе на карти, освен в Поконос.

— Къде са ни гостите? — пита той.

Дженис седи, притопля китайските вечери и чете някакъв брой на списание „Красив дом“, който явно е купила в минимаркета.

— Явно са заспали. Прекарват по-голямата част от нощта на крак. В известен смисъл, Хари, цяло щастие е, че вече не сме там.

Присвива устни от горчивия вкус на бирата. Вкиснало зърно. Мъжете обичат своята отрова.

— И, предполагам, че да живея в тази къща само с теб, е най-добрият начин да отслабна. Никога не успявам да се нахраня.

— Ще бъдеш нахранен — казва тя, обръщайки една лъскава страница.

У Хари се надига ревност към списанието, към любовта към къщата, която усеща, че нараства у нея, и започва да се оплаква:

— Това е като да чакаш от умрял писмо.

Тя му хвърля тъмен, но не съвсем враждебен поглед.

— Мисля, че напоследък получи достатъчно писма от умрели, че да ти държи влага поне десет години.

От тона й се досеща, че има предвид Телма, но в момента това е далеч от ума му.

Гостите им пристигат чак в началото на последната част на мача, точно след като вече отчаяният Брадшоу е подал дълъг пас към Столуърт. Получател и защитник скачат заедно във въздуха и щастливият нападател театрално улавя топката. Заека все още има чувството, че „Рамс“ ще спечелят. Дженис се провиква, че мама и Пру са тук. Мама Спрингър започва да дърдори в коридора, докато сваля палтото си от норки, за шофирането през Брюър, където почти не се движели коли, според нея вероятно заради мача. Тя учи Пру да кара крайслера и Пру се справила много добре, щом разбрала как да преместят седалката назад. Не била осъзнала колко дълги крака има Пру. Самата Пру, притиснала един увит в розово вързоп към гърдите си, за да го предпази от студа, изглежда изморена и отслабнала в лицето, но някак по-стегната, като добре опънато легло.

— Щяхме да дойдем по-рано, но пишех писмо на Нелсън и исках да го довърша — извинява се тя.

— Малко съм притеснена — продължава да говори мама Спрингър. — Навремето казваха, че е лош късмет да се води бебе на гости, преди да е кръстено.

— О, мамо — казва Дженис. Тя гори от нетърпение да покаже на майка си почистената къща и я повежда към горния етаж, въпреки че единственото осветление там идва от едни четирийсетватови неоколониални стенни лампи, в които предишните собственици бяха оставили да изгорят твърде много крушки.

Докато Хари отново се настанява пред телевизора в едно от своите сребристорозови кресла с облегалка за врата, чува как старата дама потропва точно над главата му, разглеждайки, тършувайки из стаята, където може би някой ден ще трябва да дойде да живее. Предполага, че Пру е с тях, но стъпките по тавана не са толкова много и Тереза тихо слиза по единичното стъпало, влиза в бърлогата му и поставя в скута му това, което е чакал. Продълговатият малък посетител, омотан като пашкул. Бебето сляпо показва профила си в тръпнещите ивици цвят, които струят от телевизора, миниатюрният шев без конци на затворения клепач е наклонен, устничките, издадени напред под копчестото носле, сякаш в благовъзпитано презрение, тя знае, че е добродетелна. От извивката на черепа й се усеща, че е жена, това си личи от първия ден. С това си е проправила път, за да бъде сега там, в скута му, в прегръдките му — едно истинско присъствие, леко като перце, но живо. Пленник на съдбата, жадувана от сърцето — внучка. Негова. Още един пирон в ковчега му. Неговия.