Джон Апдайк - Заека богат

— Нелсън се държа чудесно — разказва им Пру. — Толкова е грижовен.

Хари не беше чувал гласът й да звучи така напевно и гърлено. Той се чуди дали това не е, защото е легнала.

— Да, чувстваше се направо ужасно — казва той. — Не разбрахме какво е станало чак до сутринта.

Нелсън надига глава:

— Били са на стриптийз бар, представяш ли си?

— Господи — обръща се Хари към Дженис, — кой командва тук? Какво иска да правим, да си седим вкъщи през цялото време и да остаряваме достойно?

Мама Спрингър се намесва:

— Можем да останем само минутка, искам да отида в църквата. Няма да изглежда добре, ако отида само на тази среща, както каза преподобният Кампбел.

— Иди на тази среща, мамо — казва Хари, — ще ти измъкнат цяло състояние. Органите не растат по дърветата.

Дженис се обръща към Пру:

— Бедничката ми, как ти е ръката?

— О, не обърнах много внимание на това, което ми каза докторът. Счупена ми е някаква кост, с едно смешно име…

— Бедрена кост — подсказва й Хари. Нещо в цялата ситуация го дразни и го кара да се държи предизвикателно. А и онези стриптийзьорки снощи, някои от тях бяха толкова млади, че можеха да му бъдат дъщери. Барът се казваше „Златната черешка“.

Нелсън отново надига глава от скута на Пру:

— Не бедрена кост, татко. Иска да каже раменна кост.

— Аха — реагира Хари.

Пру изохква:

— Лакътна кост — сеща се тя. — Лекарят каза, че е обикновено счупване.

— Колко време ще бъдеш с гипс? — пита Хари.

— Шест седмици, ако слушам наставленията на лекаря.

— Значи ще ти го махнат до Коледа — отговаря Хари. Тази година Коледа е много важна за него, защото след нея и суматохата около Нова година те ще предприемат онова пътуване, даже вече са резервирали хотела и самолетните билети. Бяха го обсъждали снощи сред въодушевлението в стриптийз бара.

— Бедничката ми — повтаря Дженис.

Пру започва да напява без музика, но думите й звучат като изпети:

— О, Господи, нямам нищо против, даже съм доволна, заслужавам да бъда наказана. Искрено вярвам — тя продължава да гледа право към Дженис с авторитет, който не са виждали преди, — че това е цената, която Господ иска да платя за това, че не изгубих бебето. Щастлива съм да я платя, щях да се радвам дори и ако всички кости в тялото ми бяха счупени, изобщо не ме е грижа. Божичко, когато усетих, че краката ми не ме носят, и осъзнах, че не мога да направя нищо друго, освен да падам по тези ужасни стълби, какви мисли ми минаха само! Ти знаеш най-добре.

Иска да каже, че Дженис знае какво е да изгубиш дете. Дженис изскимтява и се хвърля върху болното момиче толкова тежко, че Хари трепва и я сграбчва за гърба, за да я дръпне. Усещайки твърдия гипс под гърдите си, Дженис извива гръбнак под ръцете му; през плата кожата й е гореща и опъната като барабан. Пру обаче не показва да я е заболяло. Тя се усмихва внимателно с кривата си усмивка и поема тежестта на по-възрастната жена със спокойно затворени очи с остатъци от син грим по тях. Пру измъква здравата си ръка, за да потупа Дженис по гърба, пръстите й почти докосват тези на Хари. Потупване, потупване. Той се сеща за закръглените пръсти на Синди Мъркет и се учудва колко по детски и мръсни изглеждат те в сравнение с тези млади, но кокалести и зачервени ръце. Ръцете на майка му бяха такива груби и захабени. Дженис не спира да подсмърча, Пру не спира да я потупва, останалите две болни жени в стаята не спират да ги поглеждат. Подобни сложни моменти объркват Хари. Той се чувства упрекнат, тъй като официалната версия в семейството беше, че бебето е умряло в ръцете на Дженис заради него. Сега обаче излизаше, че той просто е бил страничен наблюдател.

Нелсън, изтикан на заден план от мъката на майка си, се изправя и се втренчва, горкото изморено дете. Тези проклети жени, решени да се съюзяват, би трябвало да ни изключат от цялата тая работа. Най-накрая Дженис се стяга, след като е подсмърчала толкова силно, че горната й устна е влажна от сополи. Хари й подава носната си кърпичка.

— Толкова се радвам за теб, Пру — казва Дженис, подсмърчайки.

— Хайде, успокой се — измърморва той, взимайки кърпичката си обратно.

Мама Спрингър се опитва да успокои всички:

— Наистина е цяло чудо да паднеш по тези стълби и да не се случи най-лошото. Навремето по горните етажи в тези стари бръюрски къщи живееха само слугините.

— Не паднах чак до долу — обяснява Пру. — Опитах се да се спра и така си счупих ръката. Не си спомням да съм усетила болка.