Джон Апдайк - Заека богат

Дженис пита:

— Ами фирмата? Той не е ли включен в груповата застраховка там?

Хари й казва:

— Не може да ползваш застрахователни помощи за майчинство, ако не си работил във фирмата поне девет месеца.

— Не бих нарекъл една счупена ръка майчинство — обажда се Нелсън.

— Да, но ако не беше бременна, сега щеше да се разхожда със счупената си ръка.

— Може би Милдред може да направи нещо по въпроса — предлага Дженис.

— Добре — съгласява се Хари неохотно. — Не знам каква точно ни е политиката.

Нелсън би трябвало да спре дотук. Вместо това той се навежда напред така, че гласът му прокънтява в ухото на Хари:

— Ти май нищо не знаеш без Милдред и Чарли. Искам да кажа…

— Знам какво искаш да кажеш, но аз знам много повече за бизнеса с коли, отколкото ти някога ще научиш с това темпо, ако не спреш да се занимаваш със старите детройтски таратайки, от които губим цяло състояние, и не се съсредоточиш върху политиката ни.

— Не бих имал нищо против, ако продавахме датсуни или хонди, но честно казано, татко, тия тойоти…

— Фред е започнал франчайза с тойоти и ние продаваме тойоти. Беси, защо не плеснеш това хлапе през устата? Аз не го достигам.

След кратка пауза гласът на тъща му долита от задната седалка:

— Чудя се дали изобщо да ходя в църквата. Знам, че свещеникът иска да купим нов орган, но останалите не са толкова ентусиазирани. Ако се появя на срещата, може да ме изберат за член на някой комитет, а вече съм прекалено стара за такива работи.

— Тереза не беше ли сладка? — пита Дженис високо. — Сякаш е пораснала за една нощ.

— Да, а ако беше паднала до основата на стълбището, сега щеше да е по-стара от всички нас.

— Господи, татко — казва Нелсън, — ти изобщо харесваш ли някого?

— Харесвам всички — отговаря му Хари, — просто не обичам да ме притискат.

Пътят от болницата „Сейнт Джоузеф“ до Маунт Джъдж продължава право напред над железопътните релси и след това завива надясно по булевард „Акация“, покрай Брюърската гимназия, през Ситивю Парк и после наляво покрай пазарчето. В неделя сутрин по пътищата се движат предимно застаряващи американци, жени с боядисани в синьо или розово коси, като перата на онези великденски пилета, преди да ги забранят, и мъже, стиснали воланите на колите си с две ръце, като че ли те всеки момент ще се изправят на задните си крака и ще започнат да хвърлят къчове. Сега, когато благодарение на аятолаха безоловният бензин беше станал долар и тринайсет, всички се чудеха как да пестят гориво. Всъщност философията им беше да карат, докато все още има с какво, а после Картър да го духа. Четирите филма в киното на пазарчето са: „БЯГСТВОТО“, „НОВО НАЧАЛО“, „БЯГАЩИЯТ“ и „10“. Иска да гледа „10“, защото по рекламите беше видял, че актрисата, която приличаше на шведка, е сплела русата си коса на плитки като някоя заирка. Какъв свят: всеки се чука с всеки. Той седи и бавно умира в тази задушна кола, а като се замисли за всичкото чукане в миналото и за всичкото чукане, което тепърва предстои, но за него чукане няма, сърцето му направо се преобръща. Никога повече няма да чука никого другиго, освен бедната Дженис Спрингър. Той вижда тази перспектива да се простира пред него права и мрачна като добре познатия път. Стомахът му, който още го наболява от снощния купон, го присвива, както когато навремето закъсняваше за училище. Неочаквано казва на Нелсън:

— Как, по дяволите, допусна Пру да падне? Защо не я хвана? Какво изобщо правехте толкова късно? Когато майка ти беше бременна с теб, изобщо не ходехме никъде.

— Не ходехте заедно, искаш да кажеш — предизвиква го синът му. — Чувал съм, че ти доста си си походил.

— Не и когато беше бременна с теб. Седяхме си вкъщи всяка вечер, слушахме „Обичам Люси“ и гледахме семейни комедии, нали, Беси? И изобщо не сме смъркали трева.

— Тревата не се смърка, а се пуши. Кокаинът се смърка.

— О, не знам точно как се оправяхте двамата с Дженис — изрича уморено мама Спрингър, гледайки през прозореца. — Днешната младеж е различна.

— И аз така мисля. Уволнявам хора, за да му намеря работа, а той изпотрошава инвентара.

— Инвентарът си е наред, след като единственото, което искаш, е да се придвижваш от едно място до друго… — започва Нелсън.

Хари яростно го прекъсва, сещайки се за бедната Пру, за Мелани, която слугуваше в „Креп Хаус“ на всички тъпанари от банките, които ходеха да обядват в града, за собствената си сладка, обнадеждена дъщеря, лепната за червендалестия Джейми; за бедната малка Синди, която трябваше да се усмихва, докато старият Уеб я чукаше отзад, за да може после да се хвали с колата си SX-70; за Мим, която толкова години клякаше пред разни италиански главорези; за майка си, която непрекъснато киснеше ръцете си в разни мръсотии и плачеше в кухнята, докато паркинсонът най-накрая не се смилеше над нея и не я принуждаваше да се качи горе, за да си почине; за всички жени по света, които познаваше, които бяха използвани и похабявани, за да могат да се раждат малки отрочета като Нелсън.