Джон Апдайк - Заека богат

— Слушай! Я се стегни, за бога! Ако не се стегнеш, ще се нараниш. И него също. Какво се опитващ да направиш? Да го изтърсиш ли? Хайде, успокой се.

— Аз съм спокойна. Ти си този, който не е спокоен, Нелсън. — Очите им са толкова близо, че сякаш неясната зеленина на нейните ще погълне неговите. — И откъде си сигурен, че ще е момче?

Пру го гледа самодоволно. Устните й са начервени с модерното вампирско червено червило, но то не й отива, подчертава издяланото й лице и мъртвешки спокойния й безкръвен поглед. Онова пусто предизвикателство на бедните: не можеш да ги уплашиш достатъчно. Той й се примолва:

— Изобщо не трябва да пиеш и да пушиш трева, ще му докараш някакво генетично заболяване. Знаеш това.

Тя бавно произнася думите в отговор:

— Нелсън, на теб изобщо не ти пука за генетичните заболявания.

— Тъпа кучка. Естествено, че ми пука. Нали бебето е мое. Или пък не е? Вие от Акрън сте готови да се изчукате с всеки.

Те са в една странна стая, заобиколени от фигурки на фламинго. Който и да живее в тази стая с изглед към тухлената стена през двете тесни дворчета, явно колекционира фламинго във всякакъв вид. Смешните дълги черни крака на едно фламинго от лъскав розов сатен висят от облегалката на дивана, а по рафтовете на стените са подредени кухи пластмасови фигурки с крака от клечки. В стаята има пепелници и чаши за кафе във формата на фламинго и дори сувенири от Флорида, изобразяващи малките розови птици сред езерца, палмички и залези. Един сувенир представлява три птици в гащи и шотландски шапки върху филцова трева. Някои от по-големите фигурки носят върху кухите си клюмнали човки от онези фалшиви слънчеви очила, които човек може да си купи за центове. В стаята има стотици фигурки, вероятно някой гей му ги подарява. Стаята сигурно е на Слим, този диван е прекалено тесен за Джейсън и Пам.

— Твое е — уверява го Пру. — Много добре го знаеш.

— Не съм сигурен. Тази вечер се държиш доста курвенски.

— Не аз исках да идваме, спомняш ли си? Ти непрекъснато искаш да излизаме.

Той започва да плаче. Нещо в лицето на Пру, притиснато в него, онази акрънска суровост, коремът, който се удря в неговия, едрото й кукленско тяло, което обичаше толкова много и което тя спокойно би могла да го дари на друг, формите и извивките й го карат да се чувства, сякаш не означава нищо за нея. Всичките им нежни моменти, когато я чакаше на хълма и я водеше на разходка под дърветата, баровете по Уотър стрийт, това, че замина преди нея и я остави в Колорадо, го карат да се чувства като истински глупак, докато се задушаваше в Даймънд Каунти. Това не значеше нищо. Той не значи нищо за нея, както не бе означавал нищо за Джил. Едно изчадие, една буболечка, на която да се подиграват, и виж какво стана. Любовта се отцежда от тялото му като боклук надолу по коленете му, които усеща меки като парцал.

— Ще се нараниш — хлипа той, а сълзите му придават допълнителен блясък на лъскавата й зелена рокля на рамото. Пред очите му съвсем ясно изниква собственото му сбръчкано лице като образ по телевизията.

— Държиш се странно — казва му Пру вече шепнешком, усеща гласа й като парцал, натъпкан в ухото си.

— Хайде да се махаме от това гадно място.

— Какво си говорехте с онова момиче?

— Нищо. Гаджето й прави машинки срещу насекоми.

— Говорехте си доста време.

— Тя искаше да танцува.

— Видях те да гледаш към мен и да ме сочиш. Срам те е, че съм бременна.

— Не ме е срам. Гордея се.

— Глупости, Нелсън. Срам те е.

— Не се заяждай. Хайде да си ходим.

— Ето, видя ли, срам те е. За теб бебето не означава нищо друго, освен срам.

— Хайде, моля те. Какво искаш да направя, да ти падна на колене ли?

— Виж какво, Нелсън, аз си прекарвах чудесно, танцувах си и ти дойде да ми се правиш на мъж, и да ме дърпаш за ръката. Китката още ме боли, може и да си ми я счупил.

Той се опитва да повдигне ръката й, за да я целуне, но тя сковано я дърпа. Понякога му се струва, че тялото и душата й са като дъска — плоски и равни, и грапави. Тогава го обзема страх, че всъщност тя е такава — плоска и равна, че не таи нищо в дълбините си, защото дълбини няма, тя е това, което вижда. Понякога изпада в някакво настроение и сякаш не може да се спре. Той пак подръпва китката й, за да я целуне, но тя не иска да го разбере, това я дразни и лицето й почервенява, чертите й се изострят и сковават.

— Знаеш ли какво си ти? — пита тя. — Ти си един жалък Наполеон. Ти си подлец, Нелсън.

— Недей.

Кожата около вампирските й устни е опъната, а гласът й е като на валяк, който не може да се спре.