Джон Апдайк - Заека богат

— Просто съм си грижовна. Преди баща ми да умре, във фермата имахме пилета и животни. Дори сама стрижех овцете.

— Ха. — Нелсън винаги е бил алергичен към животни.

— Танцуваш ли, Нелсън? — пита го.

— Не. Седя, пия бира и се самосъжалявам. — Сега Пру подскача наоколо с някакъв пуерториканец. Мани е наел двама пуерторикански работници в сервиза. Не знае от какво боледуват като деца, но по бузите им има белези като след едра шарка.

— И Джейми не иска да танцува.

— Помоли някой гей. Или просто започни сама и някой ще те покани.

— Обожавам да танцувам. Ти защо се самосъжаляваш?

— О, баща ми е гадняр. — Не знае защо това изскочи от устата му. Сигурно заради превзетия начин, по който това момиче говореше за родителите си. Това, което учудва Нелсън, е, че когато се сеща за баща си, пред очите му изплува голямото му приятно лице, в което се чете някаква тъжна безпомощност. То се издува като в нефокусиран едър план в суматохата на сражението в някой военен филм и след това изчезва — едро, бяло и размазано като в онзи ден, когато го държеше в скута си и двамата не можеха да понесат бремето на света.

— Не бива да говориш така. — Момичето се изправя. Лъскави дълги крака. Порозовелите й ходила, потънали в оръфания килим, са толкова близо, че чак го боли, толкова са секси. Защо бе казала това? За да го накара да се чувства виновен. Нейният баща беше умрял, а тя го караше да се чувства, сякаш е убил своя. Да върви на майната си. Тя отива да танцува. Отначало стои засрамено до стената, но после се отпуска и пристъпва напред. Не иска да я гледа, защото изпитва някаква ревност, затова се надига да си вземе още една бира и да хвърли един поглед на момичето в кухнята. Тъжни самотни гърди на едно момиче, седнало изпъчено. Малки полупразни портмонета. Лицето и ръцете на този Джейми са едри и груби и той е разхлабил вратовръзката си, за да диша свободно. Някакво момиче му гледа на ръка, всички са седнали около стъклена масичка с тъмни петна от чаши и прибори. Това напомня на Нелсън за нещо. Какво? В кухнята виси плакат на Марлон Брандо в черния кожен костюм от „Дивия“. Алис Купър със зелени клепачи и дълги нокти гледа от друг плакат. Сред всичко това — хладилникът с неговите студени рафтове кисело мляко в пластмасови кофички и бира в кутийки със заострени букви — прилича на оазис на реда, Нелсън се сеща за фирмата, за редиците нови тойоти и стомахът му се преобръща. Когато в изложбения автосалон няма клиенти, той усеща как отново го обзема детският му страх, че е попаднал на неподходящото място, че животът му се управлява от закони, които никой не иска да сподели с него. Той се връща в предната стая с фалшивия таван и си мисли, че Пру изглежда смехотворно по-стара от останалите танцуващи — къдрокосо момиче на име Доди Уайнстайн, което работи и живее на щанда за тийнейджърска мода в „Крол“, Слим и този Лайл във футболната тениска, които отново са се появили, Пам, домакинята в огромна провиснала рокля с набор, от онези, които носят бременните, в която тялото й се гърчи, докато бледите светлини на Брюър замират отвъд панорамните прозорци. Момичето без име чака в белите си панталони да бъде поканено на танц, докато стои наклонено на една страна и потропва в такт с музиката. Една нощ в един живот, един живот в една нощ. Изглежда малко притеснена, но щастлива, че е тук, далеч от затънтените пущинаци. Черните мехурчета от колоните се пукат по-бързо и по-бързо, а жена му с корема всеки момент ще падне по очи. Отива при Пру и я дръпва за китката. Нейният партньор с мутра на мексиканец главорез се обръща към момичето с белите панталони и започва да танцува с нея. „Бейби, това е нашата нощ, бейби, това е нашата нощ.“ Нелсън стиска китката на Пру силно, за да я заболи. Когато спира да танцува, тя започва да залита и той още повече се ядосва, че жена му се е напила. Неподходящата й рокля сякаш нарочно се разкривява само за да го дразни. От обиденото й залитане му иде да я размаже.

— Причиняваш ми болка — казва тя. Гласът й долита тънък и сух от една малка кутийка, висяща във въздуха зад ухото му. Гривните й прищипват пръстите му, докато тя се опитва да освободи ръката си, и това направо го влудява.

Иска да я изведе оттук. Дръпва я към един коридор и се оглежда за стена, на която да я подпре. Намира една в малка странична стая; ключът за лампата до рамото й е изрисуван като лице с отворена уста, на което езикът е копчето за включване и изключване. Приближава лицето си до това на Пру и просъсква: