Джон Апдайк - Заека богат

Докато слиза по стълбите продължава да има чувството, че главата му се носи на връв, дълга метър и осемдесет, която е закачена за големите му обувки. Компанията в дългата всекидневна се е преподредила в по-тесен кръг около масата „Парсънс“. За него, като че ли няма място. Рони Харисън вдига поглед:

— Божичко, кʼво си правил, бастуна ли лъска?

— Не се чувствам много добре — казва Хари с достойнство.

— Очите ти са червени — казва Дженис, — да не си плакал пак?

Твърде са развълнувани от темата, която обсъждат помежду си, за да го дразнят дълго. Синди дори не се обръща. Задната част на тила й е здрава и загоряла, мека и непроницаема. Пристъпвайки тежко към тях с пружинираща стъпка през бледия безкраен мокет, той се спира край лавицата на камината и забелязва нещо, което преди е пропуснал. Там са подредени две моментални снимки от фотоапарат „Полароид“, по една на всяко от децата на Мъркетови: петгодишното момче с твърде голяма бейзболна ръкавица на защитник, застанало унило върху тухлите на верандата им, и тригодишното момиченце в същия този сънливо ярък следобед, преди родителите им да се оттеглят за кратка дрямка, примижало с послушна и глуповата усмивка към някакъв източник на светлина, който я заслепява. Бетси е облечена с горнище и долнище на изцапан от игра бански, а сянката на Уеб, с ръце, вдигнати към главата, сякаш да я изплаши с рога, изпълва единия ъгъл от проявения квадрат лента. Това са липсващите две снимки от онзи комплект.

— Хей, Хари, какво ще кажеш за втората седмица на януари? — провиква се към него Рони.

Всички обсъждат съвместно пътуване до Карибите и жените са ентусиазирани колкото мъжете.

Когато двамата с Дженис си тръгват към къщи с колата, вече е един часът. Брюър Хайтс е квартал с парцели от по осем декара, встрани от магистралата за Мейдън Спрингс, на повече от двайсет минути от Маунт Джъдж. Пътят се вие надолу в стилни завои, строителите са оставили дърветата и когато шест часа по-рано те караха нагоре по същото шосе всяка къща бе осветена сред своето късче неотсечени дървета като украса по фасадата на дълъг сив универсален магазин. Сега всички къщи, освен тази на Мъркетови са тъмни. Опадали листа се вихрят в светлината на фаровете, есенният вятър ги сипе от дърветата като от огромни кошници. Сезоните те настигат. Небето става променливо, дърветата се оголват. Хари не може да измисли никаква тема за разговор, съсредоточен в шофирането по виещите се улици, наречени алеи и булеварди. Звездите, примигващи през голите, полюшващи се върхове на дърветата в Брюър Хайтс, избледняват около осветените от уличните лампи тротоари на Мейдън Спрингс. Дженис дърпа от цигарата си, огънчето се разгаря в страничното му полезрение и угасва. Тя прочиства гърло и изрича:

— Май трябваше повече да се застъпя за Пеги, след като ми е стара приятелка, но сметнах, че наистина говори безсмислици.

— Прекалено много свобода имате жените.

— Прекалено много. Оли, може би. Знам, че все се кани да го напусне.

— Не се ли радваш, че при нас всичко това е минало? — подхвърля той лукаво, само за да чуе как ще се заяде, дали наистина всичко е останало зад тях, но тя отговаря простичко:

— Да.

Той не казва нищо, езикът му е като в капан. Може би точно в този момент Уеб съблича Синди. Или тя него. И коленичи. Езикът на Хари сякаш е залепнал за основата на устата му като на онези бедни хлапета, които всяка зима упорито докосват железни парапети с език.

Дженис казва:

— Идеята ти да отидем заедно на почивка наистина се възприе.

— Ще бъде забавно.

— За вас мъжете, защото ще играете голф. А ние какво ще правим по цял ден?

— Ще се излежавате на слънце, ще си намерите какво да правите. Сигурно ще има тенискортове.

Това пътуване е особено ценно за него, обсъжда го предпазливо. Дженис си дръпва отново:

— Непрекъснато говорят, че излагането на слънце причинява рак.

— Не по-бързо, отколкото пушенето.

— Телма има някакво заболяване, заради което изобщо не бива да се излага на слънце, беше ми казала, че това може да я убие. Учудвам се, че е толкова ентусиазирана да дойде.

— Може би на сутринта, като поразмисли, няма да е чак толкова ентусиазирана. Не виждам как Харисън може да си го позволи, особено с това тяхно хлапе в специално училище.

— А ние можем ли, чудя се? Да си го позволим сега, когато купихме златото.

— Скъпа, разбира се, златото вече се е вдигнало повече, отколкото ще ни струва пътуването. Толкова сме неорганизирани, трябваше да започнем да пътуваме още преди години.