Джон Апдайк - Заека богат

Не може да се върне долу с мокри ръце. Онова лайно Харисън ще пусне някоя тъпа шега. „Още имаш сперма по ръцете, чекиджия.“ Заека остава за миг в коридора, вслушвайки се в увеличаващия се шум от празненството, неразбираема глъч от гласове, които са щастливи и без него. Женските гласове са по-отчетливи, в тях има нещо като буботене, като звука, който човек понякога долавя в неизправен двигател, работещ на празни обороти. Песен, която е толкова далечна, че не очакваш да различиш думи. Коридорът тук е застлан не с жълт, а с килим в убито лилаво и той проследява този цвят до прага на спалнята на Мъркетови. И тук това се случва. Мисълта какъв щастлив глупак е Уеб, дразни стомаха му и предизвиква леко гадене. Леглото е ниско, модерно, нещо като поднос със странични табли от червеникаво дърво, покривката е придърпана набързо, а не гладко опъната. Дали не са го правили току-що? Точно преди да си вземат душ за празненството, и затова кърпите в банята са влажни? Във въздуха над ниското легло той си представя влажните й съвършени пръсти на краката, онези достойни за смучене малки възглавнички, чийто отпечатък върху плочките на „Летящия орел“ често е наблюдавал. Тук краката й са били повдигнати високо, за да разтворят влагалището й, а бебешките им пръстчета се смесват с бенките по гърба на Уеб. Дразнещо е, не е честно Уеб да бъде такъв късметлия. Не само че има млада съпруга, но и няма стара Спрингър от другата страна на стената. Къде ли спят децата на Мъркетови? Хари извръща глава и вижда затворена бяла врата в далечния край на лилавия килим. Ето там. Спят. Той е в безопасност. Килимът поглъща стъпките му, докато тих като призрак, той следва цвета му навътре в спалнята. Мястото е като пещера, забранено чуждо присъствие на някаква сянка разтърсва сърцето му. Един мъж в сини панталони от костюм и измачкана бяла риза с навити ръкави и разхлабена вратовръзка, с опасно здрав вид го наблюдава. Исусе! Това е той самият, собственото му отражение в пълен ръст в голямото огледало, поставено между две еднакви бюра от дърво, което е толкова избеляло, че шарките му прозират като през слой пудра. Хей. Тези двамата. Значи не е било само във въображението му. Те наистина се чукат пред огледало. Хари рядко се вижда от глава до пети, освен когато си купува костюм в „Крол“ или в онзи малък магазин на Пайн стрийт. Дори и там човек стои близо до тристранните огледала, където това странно празно пространство, което го кара да се чувства сякаш среща самия себе си, липсва. Има раздърпан и престъпен вид като взломаджия, който е твърде дебел, за да си върши добре работата.

Удвоена от огледалото, стаята съдържа прекалено малко следи от жизнената топлина на Мъркетови. Няма разхвърлено дантелено бельо, ухаещо на Синди. Завесите са от плътна раирана червена материя, като издуващите се панталони на гигантски клоун. Сложили са си от онези затъмняващи стаята щори на прозорците, които все кара Дженис да си сложат. Сега, когато листата капят, светлината прозира през червенолистия бук право в лицето му в седем часа сутринта. Печели почти петдесет хиляди годишно, а ето как се налага да живеят. Двамата с Дженис все не успяват да се организират. Отсрещният прозорец с щори, спуснати като за следобедна дрямка, сигурно гледа към басейна и малката горичка, които имат всички къщи в този квартал. Хари не иска да влиза толкова навътре в стаята, вече и без това достатъчно наруши гостоприемството. Ръцете му са изсъхнали, би трябвало да слиза. Стои близо до един от ъглите на леглото, безмълвната му плоскост е по-ниско от височината на коленете, сатенената покривка с цвят на праскова е опъната набързо и той импулсивно, спомняйки си за презервативите, които навремето държеше на същото място, пристъпва към нощното шкафче от клен с виещи се жилки и крадешком издърпва малкото чекмедже. То и без това е отворено леко. Няма диафрагма, сигурно е в банята. Химикалка, кутия с хапчета без етикет, няколко кибрита и захвърлени разписки, малък жълт бележник с логото на фирмата за покривни материали и някакъв телефонен номер, надраскан по диагонал, една нокторезачка и няколко кламера и пластмасови стойки за топки за голф и… разтуптяното му сърце заглушава неясния шум на компанията под краката му. В дъното на чекмеджето са пъхнати няколко полароидни моментални снимки с черен гръб. Онзи фотоапарат SX-70, за който Уеб се хвалеше. Хари внимателно повдига малката купчина, обръща я и разглежда снимките една по една. По дяволите. Трябваше да си вземе очилата за четене, те са долу в джоба на сакото му, трябва да иде да ги вземе, преструвайки се, че всъщност не му трябват.