Джон Апдайк - Заека богат

Повечето студенти, които познаваше, включително и Мелани, го караха да се чувства подиграван, изпреварен в някаква игра, която не искаше да играе, но с Пру Любел, тази секретарка, той не се чувстваше така. Бяха на едно мнение за нещата, за основните неща. Знаеха, че в действителност светът е брутален, че бащите ни не ни закрилят, че човек умира сам, докато останалите младежи не съзнаваха това, мотаеха се на групички или си играеха на радикали, или правеха каквото там правеха. Нелсън се чувстваше по-зрял пред Пру, защото съзнаваше, че всичко това са глупости. Долавяше, че изглежда добре в нейните очи, докато седяха на масичките в един работнически бар в Северен Акрън, където ходеха с колата й. Тя си имаше собствена кола, един стар „Плимут Валиант“, на който предната броня се ветрееше като знаме, но това беше още нещо, което харесваше у нея. Харесваше му, че Пру нямаше нищо против да кара тази грозна таратайка и че беше работила упорито, за да си я купи. Тя знаеше, че Нелсън е едно стъпало над нея в социалната стълбица. Но тя пък беше едно стъпало по-нагоре в тази среда, в тази география. Имаше не само кола, но и апартамент, малък, но самостоятелен, с печка, на която си готвеше сама, и ликьор, който му наливаше, след като пускаше някоя плоча. Още на първата им среща, без да се броят онези, когато се мотаеха наоколо с Мелани и шантавите й дрогирани приятели, Пру го беше довела в апартамента си в този град на име Стоу, предполагайки, че в крайна сметка и двамата искат да се чукат. Тя свършваше със силни бързи тласъци и го стискаше здраво, на сигурно място, докато самият той свършеше. Беше чукал и други момичета преди това, но не беше сигурен дали бяха свършвали. С Пру беше сигурен. Тя извикваше и дори леко потреперваше като риба, изплувала на повърхността на мрачно езеро. След това се разхождаше гола, докато му приготвяше нещо за ядене, въпреки че в сградата през двора имаше много прозорци, откъдето можеха да я видят. На кого му пука? Всъщност тя обича да я гледат, застава в средата на светлината от прожекторите, когато ходят на танци, а когато бяха сами, му позволяваше да я оглежда от всички страни. Едрото й гладко тяло беше като на кукла, чиито ръце, крака и глава стояха така, както ги поставиш. Огромната му благодарност за всичко това, докато всеки друг би го приел за даденост, го правеха още по-ценен в очите й. Накрая той се изгуби в тях, прекалено скъп, за да бъде пуснат.

Сега тя по цял ден седи с маминка и понякога с майка му и гледа сапунени сериали по телевизията: „В търсене на утрешния ден“ по Десети канал и след това „Дните на нашия живот“ по трети канал. После превключваха обратно на Десети за „Пътеводна светлина“. Нелсън знае навиците им от дните, преди да му разрешат да работи във фирмата. Сега Пру пърди, защото бебето притиска вътрешностите й, изпуска разни неща и казва, че смята баща му за приятен.

Беше й разказал за Беки. Разказа й и за Джил. Реакцията на Пру е:

— Но това е било отдавна.

— Не и за мен. За него. Той е забравил, тъпанар смотан, просто като го гледам, съм сигурен, че е забравил. Забравил е всичко, което ни е сторил. Това, което стори на мама, е невероятно, а аз сигурно не знам и половината. Той е толкова сигурен и самодоволен и това ужасно ме дразни. Ако можех само веднъж поне да го накарам да разбере какво лайно е, може би щях да се поуспокоя.

— Какъв смисъл има, Нелсън? Искам да кажа, баща ти не е идеален, но кой ли е? Той поне вечер си стои вкъщи, за разлика от моя.

— Седи си вкъщи, защото не му стиска. Да не мислиш, че не му се ще да гони мацки навън всяка нощ? Да знаеш само как гледаше Мелани. Не го прави от някаква велика любов към мама, казвам ти. Всичко е заради фирмата. Сега мама играе решаващата роля там, не благодарение на нея самата.

— Защо, скъпи? От това, което виждам, мисля, че родителите ти са привързани един към друг. Щом са останали заедно толкова време, сигурно имат чувства.

Самата мисъл за това отвращава Нелсън. Тапетите на стената, плетеницата от шарки, които се препокриват, му изглеждат зли. Като дете го беше страх да стои в тази стаж, където сега спят, в другия край на коридора срещу стаята на маминка, откъдето се чуваше пращенето на телевизора й. Минаващите по Джоузеф стрийт коли хвърлят островърхи сенки по стените, ярки форми, които бързо се променят като в компютърните игри, които сега бяха на мода. Когато някоя кола удари спирачки на ъгъла, едно червено петно потрепва по тапетите и картината с изображение на блед козар с дървена кофа до някакъв каменен кладенец. В детските му очи този фермер също изглеждаше зъл, подобно на спотайващ се дявол. Сега Нелсън вижда, че картината е глупава, сантиментална. Въпреки това сянката на злината остава, притисната някъде в прозрачността на стъклото. Червеното петно потръпва и изчезва, моторът изръмжава и гумите зацепват. Тръгвай: яростта на тази невидяна кола, която бяга, се превръща в едно бучене в далечината и доставя удоволствие на Нелсън вместо на някого другиго.