Джон Апдайк - Заека богат

Долу, ехтящи между стените от хоросан и циментови блокчета, виковете на приветствие и радост звучат меланхолично, чуждо. От къщата след краткото затръшване на вратата й се е появила дебела възрастна жена, която се движи под собствената си тежест толкова предпазливо, че колито с инстинкта на овчар я побутва напред, въртейки се около краката й. Това може би е жената, която бе зърнал в старото комби, когато бе минало покрай църквата в деня на сватбата, но не може да е Рут, тъй като косата й, която някога беше като мек, многоцветен жилав огън, сега е като желязна сива шапка, положена плътно върху главата й, а тялото й е огромно, толкова голямо, че от това разстояние дрехите й изглеждат широки като корабно платно. Облечена в панталон и риза, тази личност приближава тежко, за да се възхити на новата кола. Не си разменят целувки, но от начина, по който всички се въртят и се плъзгат един покрай друг, е явно, че и тримата се познават добре. Гласовете им се носят към Хари неразбираеми.

Момчето демонстрира подвижния покрив. Момичето потупва възрастната жена, сякаш й казва: „Давай; де“. Явно я закача. След това измъкват от колата два големи кафяви хартиени плика с покупки и кучето, отегчено от тези действия, вдига глава и насочва носа си в посоката, в която Хари с разтуптяно сърце стои толкова неподвижно, като човек, скрит в преплетените линии в рисувания ребус, който навремето прибавяха към неделните вестници.

Кучето започва да лае и се втурва в градината към него. Хари няма друг избор, освен да се обърне и да хукне. Може би ще успее да се промъкне през плета, преди хората да погледнат нагоре и да го видят. Те викат кучето: „Фрици, Фрици!“. Два женски гласа. Клони драскат ръцете му, камъни, отронили се от старата стена, едва не го препъват и издраскват обувката му. Кафявата пръст, набраздена от тракторни вериги, се носи под краката му. Въпреки това кучето, вижда той, когато хвърля бърз поглед назад, ще го застигне, преди да стигне до колата; животното с козина и уши, пригладени назад от скоростта, вече е прелетяло през плета и се носи покрай царевичното стърнище. Божичко! Заека спира, сплита ръце пред лицето си и чака. Къщата не се вижда от едно възвишение на терена, той е съвсем сам. Чува как драскащите нокти на кучето го подминават в устрема, а лаят му замира в тихо ръмжене в гърлото му. Чувства как души краката му през панталоните и след това се обляга на тях. Кучето не иска да го събори, а да го прибере, да поведе и него.

— Хубав Фрици — казва Хари, — добър Фрици. Хайде да отидем до моята кола. Хайде да припкаме.

Внимателно полагайки крак до крак, той изминава краткото разстояние до аварийното платно, а кучето се блъска в него и го души през целия път. Виковете от невидимата къща продължават нестройно, опашката на кучето, поклащайки се неуверено, потупва прасците на Хари, докато издълженият му череп въпросително е вдигнат нагоре с болното червено око. Хари издърпва ръце до височината на реверите си. Мръсните жълти олигавени зъби биха раздрали пръстите му като ренде за моркови. Той казва на Фрици:

— Ти си чудесно момиче, прекрасно момиче. — И се промъква покрай задницата на королата. Дърворезачката продължава да стърже. Той отваря шофьорската врата и се вмъква вътре. Затръшва я. Колито стои върху обраслия насип червена пръст с озадачен вид, овчарските му функции внезапно са приключили. Хари намира ключа от колата в джоба си и запалва двигателя. Сърцето му все още бие учестено. Навежда се към прозореца на мястото до него и драска с пръсти по стъклото.

— Хей, Фрици — вика той и продължава да драска, докато кучето не започва пак да лае. Бау-бау-бау. Смеейки се, Заека отпуска съединителя и потегля, а онова нещо в гръдния му кош е крехко и многоцветно като огромен сапунен мехур. Нека се спука. Не е изпитвал толкова силно желание да избяга от действителността, откакто Нелсън изпотроши онези коли.

Уеб Мъркет проявява сръчност у дома — има мазе, пълно със скъпи електрически инструменти, и е абониран за списания със заглавия като „Изящно дърводелство“ и „Домашно изкуство“. Във всеки ъгъл на колониалния гарнизон, който той и Синди делят през седемте години на своя брак, има ръчно изработени изящни допълнения от заоблено, боядисано и лакирано дърво — рафтове, шкафове, вградени въртящи се подноси с многобройни отделения като раковина, изразяващи търпението и любовта на господаря на дома към къщата. Има начин гнилото дърво да се обработи така, че да стане твърдо като мрамор и също като мрамора със спираловидни и многоцветни ивици. Това изкуство е заложено в основата на няколко лампи и в една малка купичка, съдържаща недокосната спирала от цигари върху бюфета, който също изцяло е направен от Уеб, чак до блестящите му медни панти с форма на пеперуди. Някои от тези предмети явно са дошли от къщите от предишните бракове на Уеб и Хари се чуди какво ли са задържали тези жени фантоми, че да останат толкова много предмети. Предишните бракове са представени в неговата огромна дълга всекидневна единствено чрез цветни снимки в подходящи рамки с необичайни размери, които самият Уеб е изрязал, сглобил и залепил; снимки на Лусит, на деца, които са твърде големи, за да са негови, и на Синди, уловени в някой слънчев момент в покритото преддверие на друга извънградска къща или на платноходка на фона на синевата на някое езеро, което химикалите на „Кодак“ са позволили да избледнее до жълто, или по време на брачна церемония, или на дипломиране. Някои от децата на снимките вече са възрастни, по-големи от Нелсън, а бебета от третото поколение са се втренчили сериозно в камерата, подпрени на много възглавници или държани в стегнати млади ръце сред щастливи усмивки в тези семейни събирания. При предишните си гостувания в къщата на Уеб Хари на няколко пъти крадешком разглеждаше тези снимки, за да зърне някоя бивша съпруга, но въпреки че на снимките има няколко жени, „обезглавени“ или „отрязани“ само като ивица от ръба на рамката или от друга снимка, а тук-там се вижда някоя неидентифицирана зряла длан или ръка, която се протяга зад група детски главички, явно нито едно от лицата на изчезналите господарки на всичкото това мимолетно семейно щастие не е запазено.