Джон Апдайк - Заека богат

Когато „Спрингър Мотърс“ остава на прилично разстояние зад него, той включва радиото и тежкият електрически диско ритъм заплашва да унищожи колоните. Метални звуци, свистящи звуци, звуци от детска свирка, излизаща като от телефонна слушалка, връхлитат върху него от четирите ъгъла на тапицираната с винил вътрешност, карайки онова изпълнено с надежда ядро между ребрата му да звънти. Той си спомня за обяда в Ротарианския и Еди Пасторели от Недвижими имоти „Пасторели“ с огромния му гръден кош и вдървените му слаби криви крачета, който навремето пробягваше четиристотин метра за по-малко от петдесет секунди. Той им беше направил презентация с диапозитиви за предложеното планирано развитие в горната част на Уайзър стрийт, която в тези дни беше заета предимно с паркинги, барове и малки фирмички за ремонт на прахосмукачки и храна за домашни любимци, които не са имали средствата да се преместят в търговския център. Еди се опитваше да им внуши, че няколко големи стъклени кутии и бетонен паркинг със спираловидна мантинела ще върнат купувачите, въпреки всички мексиканчета, които бродят наоколо със залепени за ушите слушалки и ножове в ръкавите. Напушва го смях, спомняйки си за Еди, който беше второразреден защитник в отбора на гимназията на Хамингтън, едва ли друга злобна лоена топка е била изключвана от поправителното училище. Дона Съмър запява по радиото: „Приглуши всички светлини, скъпи мой“. На снимките се оказва, че не е толкова черна, колкото си я представя, слабо жълто лице, нахално втренчено в теб. Странното при тези ротарианци е, че ако си ги познавал като дете, не можеш да спреш да виждаш хлапето в тях, обвито в сланина, плешивост и пари, като картонен костюм в пиеса от училищно представление. Как можеш да уважаваш света, когато виждаш, че се управлява от една сюрия деца? Ето това винаги е забавлявало Заека в Ротарианския. С няколко мартинита в стомаха си дори и Еди може да бъде дяволски забавен, особено когато разказваше онзи виц за петимата мъже в самолета и върхът на носа му се изви надолу, сякаш бе закачен за някакъв конец, а смехът му прозвуча като хриптене на стара жена. Хи-хи-хи. Заека трябва да се опита да си го припомни и да го имитира пред тайфата в клуба. Петима мъже: едно хипи, един свещеник, един полицай и Хенри Кисинджър, най-умният мъж в света. Но кой беше петият? Дона Съмър казва да превърнат кафявото й тяло в бяло или поне така му се стори, че казва. Човек не може да е сигурен с всичкото това диско виене, някой надрусан музикален режисьор си е играл с копчетата, за да създаде това звучене. Думите нямат значение, а само ритъмът, който се врязва в ребрата като нож, карайки душата да звънти.

Къщи от варовик. Табела, съобщаваща за някаква естествена пещера. Чуди се кой ли ходи там в днешно време; естествените пещери са отживелица като водопадите. Природни чудеса. Нахаканата млада говорителка — от известно време не я беше слушал, беше решил, че може би са я уволнили от радиостанцията, защото е станала прекалено нахална или е забременяла — се появява и казва, че папата е говорил пред ООН и че ще се отбие в Харлем на път за Янки Стейдиъм. Хари беше видял дръзкия дребен човечец по телевизията снощи, вир-вода в Бостън в белите си роби, човек не можеше да не се възхити на английския му, който май беше седмият му език, а кой ли беше безизразният тип до него, държащ чадъра над главата му? Някоя ватиканска клечка, но Пру явно не знаеше повече от него, каква полза, че е била възпитана като католичка. В Европа златото днес отново бе поскъпнало и вече бе 444 долара за унция, а доларът бе паднал още по-ниско. Гарата се появява и изчезва, докато пътят се вие покрай нивите; Хари изчислява, че покачването с осемдесет долара за по-малко от три седмици прави трийсет по осемдесет две хиляди и четиристотин. Когато си богат, ставаш още по-богат, както казваше татко. В някои от нивите царевицата е израснала, други са само стърнища. Той минава през грозния дълъг град Галилий, озъртайки се за оранжевата корола. Този път няма нужда да пита в пощата. Сергията за зеленчуци е затворена за през зимата. В езерото има няколко диви гъски, тях не си ги спомня, те вече отлитат. Може би затова онзи лекар… Той изключва радиото. Бланкенбилър, Мут, Байър. Паркира на същото разширение на червеното неасфалтирано аварийно платно. Сърцето му бие учестено, ръцете му са отпуснати върху волана, подути и безчувствени. Изключва от контакт и се смъква надолу на седалката. Не че върши нещо незаконно. Когато излиза от колата, във въздуха липсва миризмата на кочина, вятърът духа в друга посока. Жуженето на насекоми също липсва. Измрели са, с милиони. Тишината е прорязана от далечното виене на дърворезачка. Новият национален химн. О-хо, кажи, можеш ли да сечеш… Гората е на осемстотин метра разстояние и едва ли е част от фермата на Байър. Той навлиза в чужда територия. Плетът, който е погълнал каменната стена, има по-малко листа, прикрива го по-малко. Слаб хладен ветрец повява през сплетените клонки на черния клен и дивата череша и близва ръцете му. Отровните листа на бръшляна са станали червени, някои от тях само наполовина, сякаш са били потопени в боята. Докато се промъква през старата овощна градина, той настъпва паднали ябълки, настлани в плътен килим в изсъхналата трева. Трябва да внимава да не навехне глезен, да не остане да лежи тук и също да гние. Бедните дървета, които безсмислено предлагат всички тези проядени от червеи плодове, а може би от тяхна гледна точка не е безсмислено; когато хората не са съществували, те са вършели същото. Странна представа. Хари вече вижда фермерската къща долу, зелената врата, басейнчето за птици до бледосинята колона. От комина се издига дим, изпълнената с носталгия миризма на горящо дърво достига до него. Вече твърде близо, той се скрива зад едно загиващо ябълково дърво с удобно разклонение на височината на главата му. В кадифената светлокафява гниеща сърцевина на дънера енергично се движат мравки, докосват носове, обменят новини, припряно отминават. Дънерът на дървото е разцепен като разкопчано палто, но все още носи живот. През грубата си кора до малките кръгли листа, които трептят там, където клоните са млади и гладни. Пространството сякаш пропада не само пред него, но и от всички страни, дори през твърдата почва, и той се чуди какво прави тук в хубавия си бежов костюм; задните му части са открити за всеки фермер с ловна пушка, който би могъл да се разхожда в нивата зад него, и с лице, разположено в това разклонение като ламаринена кутия за упражнение по стрелба в мишена, ако някой погледне нагоре от сградите долу. Той, който има кабинет с името си на вратата, и визитната картичка, на която пише: ГЛАВЕН ПРЕДСТАВИТЕЛ ПРОДАЖБИ, и който преди няколко часа забавляваше други мъже в костюми с разходите и усложненията по сватбата на сина си, с историята за органиста, който си тръгна с онзи Слим, и за двойката, която се бе появила толкова късно, че бе помислил, че са от „Свидетелите на Йехова“. Не може да си отговори какво прави тук, обзет за няколко секунди от паника. Тук на открито, безименен, той се чувства истински жив. След това си спомня — надява се да зърне дъщеря си. А какво би станало, ако събере смелост, слезе долу и почука на зелената врата, дълбоко хлътнала в стената, и тя се отвори. Тя ще е облечена в дънки по това време на годината и риза или пуловер. Косата й няма да е толкова разпусната и влажна, колкото през лятото, може би ще е пригладена назад и вързана с ластик. Раздалечените й очи ще бъдат като малки бледи, сини огледалца.