Джон Апдайк - Заека богат

— Е, може и така да е. — Мама Спрингър се изправя и леко потупва с крака върху килима, проверявайки дали не са изтръпнали. — Може и да се окаже грешка, но в този живот не бива винаги да се страхуваш от грешки. Никога не съм харесвала в Чарли липсата му на желание да се ожени. Знам, че и Фред се притесняваше от това. Сега трябва да се замъкна горе и да се видя с ангелите ми. Въпреки че не е същото, откакто Фара напусна.

— Аз нямам ли право на глас? — пита Хари, почти крещейки. Чувства се като вързан за креслото. — Аз съм против. Не искам да ме ангажира присъствието на Нелсън там.

— Е — отвръща мама Спрингър и в дългата пауза, която прави, той има време да оцени колко е едра, колко е широка, гледана от определен ъгъл, като дънер на дърво, което внезапно е видяно от гледната точка на всички клечки за зъби, които могат да се направят от него, от всички тези обеди и отминали дни, които са отишли в тази маса, тромавото тежко поклащане на ханша й и изпъстрената с лунички лой на ръцете й — доколкото разбирам завещанието на Фред, той остави фирмата на мен и Дженис, и мисля, че в случая ние сме на едно мнение.

— Във всеки случай, двама срещу трима, Хари — казва Дженис с подкупваща усмивка.

— О, майната ви! — ругае той. — Майната на „Спрингър Мотърс“. Предполагам, че ако не си кротувах, двете щяхте да изгоните и мен.

Не го отричат. Докато стъпките на мама тежко отекват по стъпалата, Дженис, започнала да придобива онова размазано изражение, което се появява, когато изпитият през деня алкохол я застига, се изправя на крака и му доверява:

— Мама мислеше, че ще го приемеш по-зле. Искаш ли нещо от кухнята? Човек наистина се пристрастява към това питие.

Първи октомври се пада в понеделник. Есента започва да показва лошата си страна: от ниските облаци като от съдрани дюшеци сивият дъжд брули листата едно по едно от дърветата. Самотният клен зад вагон-ресторанта от другата страна на шосе 111 вече е оголен до най-долните си клони, които висят като бретон на монах. Не е ден за клиенти. Хари и Чарли заедно зяпат през дебелото стъкло на прозореца, върху който плакатите вече гласят: СКОРО ЧИСТО НОВИ КОРОЛИ, НОВИ 1,8-ЛИТРОВИ ДВИГАТЕЛИ. НОВ АЕРОДИНАМИЧЕН ДИЗАЙН. АЛУМИНИЕВИ ДЖАНТИ НА SR5 МОДЕЛИТЕ. ПАДАЩ ПОКРИВ. НАЙ-ДОБРЕ ПРОДАВАНАТА КОЛА В СВЕТА! Друг хартиен плакат обявява: КОРОЛА ТЕРСЕЛ — ПЪРВИЯТ МОДЕЛ НА „ТОЙОТА“ С ПРЕДНО ПРЕДАВАНЕ. НАЙ-НИСКАТА ЦЕНА НА „ТОЙОТА“ И НАЙ-ИКОНОМИЧНИЯТ МОДЕЛ. ПЕТДЕСЕТ И ПЕТ КИЛОМЕТРА ЗА ГАЛОН. ШЕЙСЕТ И ПЕТ КИЛОМЕТРА НА ГАЛОН СПОРЕД АГЕНЦИЯТА ЗА ОПАЗВАНЕ НА ОКОЛНАТА СРЕДА.

— Е — казва Хари, прочиствайки гърлото си, — отборът на Филаделфия се изложи.

Изключвайки „Експо“ от Монреал в последния ден на сезона с 2 на 0, те бяха дали възможност на „Питсбърг“ да спечели шампионата на националната източна лига.

— Аз бях за „Експо“ — отговаря Чарли. — Да, не е приятно „Питсбърг“ пак да спечели. Те са едни тъпи балами. Всичките тези глупости за семейството.

Ставрос вдига рамене:

— Е, такъв отбор от чернокожи си има нужда от лого. Всички са израснали с телевизионни реклами. Телевизорът е единствената майка, която са имали. Това е трагедията на черните днес.

За Хари е облекчение да слуша Чарли да говори. Беше дошъл, очаквайки да го завари донякъде съкрушен.

— Поне „Орлите“ смазаха „Стийлърс“ — казва той. — Това беше добре.

— Извадиха късмет. С онази бъркотия в крайната зона. От Брадшоу може да се очаква да пресрещне топката, но никой не очакваше Франко Харис да я изпорти, влизайки в крайната зона.

Хари се разсмива с глас, радвайки се на спомена.

— Какво ще кажеш за онзи бос новобранец, когото са взели „Ийгълс“? Не беше ли прекрасно?

— Ритането не е футбол — отговаря Чарли.

— Център-нападател с четирийсет и осем ярдово подаване и при това бос! Сигурно палецът на крака му е от камък!

— Залагам си парите, че могат да върнат всички стари играчи на европейския футбол обратно в Аржентина. Контактът на границата — ето това е футболът. В дупката. Ето къде в крайна сметка „Стийлърс“ ще ви разкажат играта. Не се притеснявам за тях.

Хари надушва гняв и сменя темата, обръщайки внимание на времето. Капките по стъклото се увеличават, а после внезапно ловко се стрелват надолу, оставяйки следи. Както той плаче.

Още от най-ранно детство, когато разумът му се пробуждаше в старата къща на Джексън Роуд, за Хари винаги бе вълнуващо да стои до прозореца, когато вали, лицето му само на сантиметри от стъклото, на сухо, докато отвън всичко е мокро.