Алек Попов - Черната кутия

От дупката на купола руква дъжд. Водата е най-добрият проводник, сещам се. Не искам да умра! В мен има още хляб. Къде е тъпият ми брат? Той трябва да се пържи тук, не аз! Хлипането на Даян отключва стаената ми ярост.

- Този там, какъвто и да ти се пада, е глупак! Видя ли как побесня, като му казах, че Ексман командва парада. Естествено, че ще го командва! Да не би мозъкът му сам да е родил тази брилянтна схема? Сега, предполагам, се двоуми дали да му се обади и трепери. Но е твърде горделив и тъп, за да превъзмогне шибаното си его. Докато се освести, ще се изпържим като скариди!

В този момент лумва нова светкавица; трясъкът й идва почти мигновено.

- Какво?! - стори ми се, че е казала нещо.

- А може би вече се е обадил - отмъстително подхваща тя. - И твоят мистър Ексман да му е казал, че изобщо не те познава. Че няма нищо общо нито с теб, нито е брат ти! Никога не е имал и няма и да има!

Металният хлад на кабела ме пронизва през мократа фланелка. Начупена виолетова линия се стрелва към показалеца, забит в небето.

„Татко, татко, нима си се отрекъл от мен?!“, стискам очи.

Обикалях напразно задръстения с индустриални отломки бряг в търсене на някакъв съд, който да ме отведе до островчето. Транспортните връзки явно бяха прекъснати отдавна. Свечеряваше се, безформени камари от облаци се трупаха една връз друга като дерайлирали влакове. Птиците грачеха дрезгаво и безжизнено се рееха в сгъстения от електричество въздух. Върнах се до купъра на Даян, чийто покрив вече беше бомбардиран от белите им изпражнения. Чудех се дали все пак да не позвъня на полицията или на бреговата охрана, макар че не ми се щеше да имам вземане-даване с подобни институции.

Тогава дочух плясък на гребла.

От сумрака се подаде ниска метална лодка. Отекнаха приглушени гласове. Шмугнах се между контейнерите и се притаих до един тесен процеп. От лодката слязоха петима мъжаги с чували на гърба.

- Тони, стори ми се, че мярнах нещо на брега - обади се някой.

- Така ли? Не видях никого...

- Дали да не поогледаме наоколо?

- Айде, пичове, работа ни чака! - намеси се трети.

Страничната врата на буса се отвори с метално стъргане. Мъжете се качиха заедно със съмнителния си товар и я дръпнаха обратно. Моторът избълва кълбо газове. Шумът му постепенно се отдалечи. След малко откъм портала се разнесе дрънчане. После всичко утихна.

Изчаках няколко минути, преди да си подам носа навън. Какво ли бяха замислили? Хрумна ми за миг, че в чувалите са разфасованите трупове на брат ми и Даян, но бързо отхвърлих това предположение. Беше твърде елементарно дори за догстерите. Изтърчах до брега. Лодката беше вързана за един от стърчащите над водата колове. Освободих я и скочих вътре.

Беше плитка и нестабилна, а на дъното й се клатушкаше малка локвичка. Криволичех насам-натам, докато синхронизирам греблата. Бързо се изпотих. Островчето, изглеждаше измамно близко, но след всеки тласък водната повърхност сякаш се раздипляше пред мен. Някакъв шлеп пресече пътя ми, плъзгайки се мазно и безшумно като задрямал кит. Помислих си, ако някое от тези товарни чудовища мине през мен, никой няма да забележи, нито да усети нещо. Дирята на шлепа сериозно ме разлюля. Внезапно излезе вятър и няколко студени капки ме пернаха през лицето. От небето се спусна нащърбена лилава вилица и освети целия остров. Прозорчето на кулата премигна в ритъма на последвалия грохот.

„Като зов за помощ“, мина през ума ми.

Продължих да въртя веслата с удвоено усърдие. Дъждът шибаше гърба ми, мълниите се стрелкаха и съскаха над водата като електрически змии. Молех се да не ме захапят. Носът на лодката застърга в каменистото дъно. Дочух познат лай и мярнах рошава бяла сянка, която подскачаше на брега.

Наджапах в плиткото и хукнах след кучето. Стъпките ми потънаха в дебел слой сухи листа. През клоните се сипеха кратки припламвания като натрошено огледало, изтръгвайки от гъстата растителност далечни спомени за човешко присъствие: тръби, решетки, зидове, противопожарни кранове. Какво беше това място, по дяволите? Насреща ми изникна тесен крив вход като отворен ковчег. Псето се шмугна вътре. Последвах го, без да мисля. Лъхна ме противна воня. Продължих да се движа опипом, настъпвайки разни пръснати по пода предмети, напътстван единствено от тънкия лай в мрака. Слязох но някакви стълби, минах през две свързани помежду си сводести зали, после се забих по друг коридор, но вече доста по-нисък и с много чупки. Изритах подлата метална вратичка, която се изпречи на пътя ми, и излязох в огромно празно помещение. Нещо капна върху лицето ми. Някъде отгоре лумна светкавица и освети цилиндричните стени.