Алек Попов - Черната кутия

- Е, да! Аз съм виновен, разбира се. Аз го забърках в тези лайна! Той си имаше свой живот. Свой път. Натресох му се и ето резултата. Защо? В името на какво? Няма да си го простя, никога!

- Енгъс! - рязко ме прекъсна тя. - Той мърда!

- Какво?!

Приклекнах над тялото и се втренчих в безизразното му лице. През косата се процеждаше тънка черна вадичка и криволичеше по слепоочието му.

- Братко?! - побутнах го.

Очите му бяха отворени, но от тях вееше празнота. Долепих ухо до гърдите му. Единственото, което чувах обаче, бяха ударите на собственото ми сърце. После все пак ми се стори, че долових слабото течение на дъха му.

Даян вече беше набрала 911. Мъчеше се да обясни на спасителния екип къде сме. „Норд Брадър Айлънд“, повтори го поне три пъти. Очевидно се съмняваха дали не ги пързаля. Най-сетне свали слушалката.

- Ще бъдат тук до 20 минути.

- Защо не звъннеш и в полицията?

Даян се намръщи.

- Има къртица на Мерл. Ще ги предупреди и копелетата ще офейкат.

- Но ще спасиш кучетата.

- Не искам да се измъкват! - мрачно поклати глава тя.

- Зоненфелд?

- Да! - кимна тя и добави почти шепнешком: - Моля те, Енгъс, в името на всичко хубаво между нас, обади се на твоите хора!

- Че какво хубаво е имало между нас? - възкликнах ехидно. - Нали съм те връзвал за парното? Хранел съм те с лайна? Нали затова си избягала от мен!

- Не съм казвала нищо подобно. Това са измислици на Мерл! Искал е да повярваш, че съм луда. Но ти не си се хванал. Иначе нямаше да си тук сега.

- Не знам - въздъхнах. - Нищо не обещавам. Вече не съм им кауза...

Сретен тъкмо вечеряше. Не ми се зарадва особено, сякаш предусетил куп неприятности, но не ми и затвори. В гласа му имаше умора; явно беше навъртял бая мили през деня, плюс организационните тежести.

- Кажи бе, брате?

Сервирах му всичко на масата. Известно време от другата страна се носеха само мрачни стонове. После заваляха въпросите. Наложи се, общо взето, да повторя казаното, докато Сретен вникне в положението. Мащабите на готвеното злодеяние го стъписаха. Беше му трудно да повярва.

- Ама тоя тип вярно трябва да е превъртял!!

- Тоя тип си получи заслуженото - стрелнах купчината димящи кости в подножието на гръмоотвода. - Вие му мислете.

- Ако ни пратиш за зелен хайвер, значи...

- Абе я си размърдайте гъзовете! - прекипя ми отвътре. - Че само каишките ще ви останат!

- Е? - срещнах въпросителния поглед на Даян.

- Къде ще ходят! - махнах с досада. - Няма кучета, няма бизнес.

Овъглените останки на Мерл ми действаха изнервящо. От време на време нещо там сухо припукваше и се разместваше, като че ли в жаравата още тлееха искрици живот.

- Няма ли да събереш костите на баща си?

- Не ми е истински баща - поклати глава тя.

Цък!, от купчината се търкулна прешлен.

- На кого да вярвам?

- Виж... - подхвана тя. - Знам, че ти наговорих куп лъжи. Съжалявам! Винаги съм обичала да разказвам истории. Но този път май прекалих. Мерл наистина ми беше вуйчо, а майка ми и баща ми са починали отдавна, макар и при съвсем банални обстоятелства. Верижна катастрофа на А-86. Тогава Мерл ме взе да живея при него, а впоследствие ме осинови. Никога не ме е наказвал, не и по

начините, които ти описвах. Поне до този момент. Макар и никога да не е бил особено ласкав. Тази история с плагиатството завинаги беше подкопала доверието му в хората и образователните институции. Сигурно затова не се погрижи да получа систематично образование. Но ми даваше да чета. В главата ми цареше същински хаос от идеи и суицидни фантазии.

Тя изхлузи рамото си през широката дупка на чувала, оголвайки тялото си наполовина. Кожата й заблестя, изпъстрена с йероглифите на старите й белези.

- Да, сама си ги направих! Бях само на 16. Предполагам, че съм искала да ми обръщат повече внимание. Живеех предимно с бандата. Не познавах почти никого извън този кръг. Това ми тежеше, но, от друга страна, се чувствах сигурна. Може би затова не бягах. Пък и къде можех да отида наистина? Знаех всичко за кучетата и нищо за хората. Докато не дойде ти, Енгъс! Когато те зърнах да загръщаш онази фъшкия в долара, разбрах, че животът ми ще се промени. Беше като откровение! Ако можех само да предположа, че бягството ми ще отключи толкова скрита ярост и агресия! Всичките ми измислици се сбъднаха! Стовариха се върху главата ми като бумеранг: веригите, кулата, шахтата... Да, знам, заслужих си го! Но кучетата? С какво са го заслужили те?!

В коридора отекнаха стъпки и гласове. Дълъг лъч плисна през вратичката и зашари по пода, осветявайки площадката на драматичната развръзка. След него - втори, трети, кръстосаха се и образуваха цяла конструкция от светлина.