Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Боя се — припряно рече тя, — че ще трябва да си вървиш. Сега съм заета и…

В стаята влезе едра, масивна жена в черно палто. Имаше пепелява коса, гладко вчесана назад, и малки студени очи зад очилата в стоманени рамки. Тя погледна бегло към Християн.

— Добър вечер, Гретхен — поздрави непознатата. — Не си ли още облечена? Нали знаеш, че ще ходим на вечеря.

— Имам гост, — обясни Гретхен. — Подофицер от ротата на мъжа ми.

— Така ли? — студено издума жената. После се обърна намръщено към Християн.

— Подофицер… подофицер… — започна колебливо Гретхен. — Страшно съжалявам, но не си спомням фамилията ви.

„С удоволствие бих я удушил — помисли си Християн, без да снема очи от повехналата жена, и стана, със снимката в ръка.“

— Дистл — рече той рязко. — Християн Дистл.

— Подофицер Дистл, мадмоазел Жиге.

Християн кимна. Жената отговори на поздрава му само като сведе за миг очи.

— Мадмоазел Жиге дойде от Париж — обясни нервно Гретхен. Работи в нашето министерство. Засега живее при мене, защото не е намерила още квартира. Тя е много важна личност, нали така мила? — завърши, кискайки се Гретхен.

Жената не й обърна внимание и се залови да сваля ръкавиците си от своите силни правилни ръце.

— Прощавайте — рече тя, — трябва да се изкъпя. Има ли гореща вода?

— Само хладка — отвърна Гретхен.

— Добре. — Едрата тежка жена влезе в спалнята.

— Много е умна — каза Гретхен, без да погледне Християн. — Можеш да си представиш как я търсят в министерството за съвети.

Християн взе фуражката си.

— Трябва вече да си вървя — рече той. — Благодаря за снимката. Довиждане.

— Довиждане — отвърна Гретхен и подръпна нервно яката на пеньоара си. — Просто хлопни вратата, ключалката е автоматична.

— Постоянно ми се явяват видения — говореше Беер, докато газеха бавно в пясъка по брега към мястото, дето бяха оставили обущата си. Вълните, които идеха от далечна Америка, преливаха на меки талази и издаваха лек шум в притихналия въздух. — Виждам Германия такава, каквато ще бъде след една година. — Той млъкна и запали цигара. Здравите му работнически ръце изглеждаха просто огромни в сравнение с крехката цигара. — Развалини! Навсякъде развалини… Дванадесетгодишни деца с гранати в ръце, които търсят да откраднат кило брашно. По улиците не се срещат никакви млади хора, а само инвалиди с патерици, защото всички други са из пленнически лагери в Русия, Франция и Англия. Стари жени, облечени в дрехи от чували, се влачат из градовете, докато внезапно паднат и умрат от изтощение. Никакви фабрики, защото всички са сринати до основи. Никакво правителство, навсякъде действат само военновременни закони, наложени от руснаци и американци. Никакви училища, никакви жилищни сгради, никакво бъдеще…

Беер млъкна и замислено погледна към морето. Денят клонеше към заник, времето бе необикновено топло и меко за тоя сезон на нормандския бряг. Слънцето приличаше на хубава оранжева топка, която потъваше бавно във водата. Твърдата трева по дюните се огъваше с едва доловима въздишка в тишината; пътят, който се виеше като черна лента край брега, беше пуст, а белокаменните селски къщи в далечината изглеждаха отдавна изоставени от обитателите си.

— Никакво бъдеще — замислено повтори Беер, устремил поглед над телените мрежи към морето. — Никакво бъдеще…

Беер беше подофицер в новата рота на Християн. Един тих здравеняк на около тридесет години, чиято съпруга и две деца бяха загинали в Берлин през януари при нападение на английски самолети. Той беше ранен на руския фронт през есента, макар че отказваше да говори за това, и бе пратен във Франция няколко седмици, преди Християн да пристигне тука след отпуската си в Берлин.

Християн го познаваше само от един месец, но го обикна много. Изглеждаше, че Беер също се беше привързал към него и те започнаха да прекарват заедно цялото си свободно време — ходеха на разходка сред раззеленената околност и пиеха местен калвадос и силен сидър из кръчмите на селото, в което бе разположена тяхната дружина. Носеха винаги на кръста си пистолети, защото офицерите постоянно ги предупреждаваха за дейността на френските бандити — маки 51 51 Название на френските партизани през Втората световна война. . Обаче в този район нямаше никакви инциденти и Християн и Беер решиха, че настойчивите предупреждения са просто проява на растящата нервност и неувереност на началството. Затова двамата скитаха безгрижно по нивята и крайбрежието, като се държаха внимателно със срещнатите французи, които изглеждаха дружелюбно настроени, макар и по своя сериозен, сдържан селски маниер.