Ирвин Шоу - Младите лъвове

„И на всичко отгоре е бъбрива“ — каза си отново Християн, прибавяйки хладнокръвно тоя нов грях към останалите й пороци.

— Не би трябвало да говоря така пред войник, който току-що се е върнал от фронта — рече Гретхен. — Вестниците крещят за храбростта на берлинчани, за твърдостта, с която понасят трудностите, но няма защо да те залъгвам — излезеш ли на улицата, ще чуеш оплаквания от всички страни. Успя ли да донесеш нещо от Италия?

— Какво именно? — попита озадачено Християн.

— Нещо за ядене — обясни Гретхен. — Мнозина мъкнат оттам сирене или от оная чудесна италианска шунка и аз помислих, че може би ти… — Тя се усмихна кокетно и се наведе интимно към него.

— Не — отвърна грубо Християн. — Не съм донесъл нищо освен жълтеницата си.

Той се чувстваше уморен и малко объркан. Всичките му планове за тая седмица в Берлин бяха свързани с Гретхен и ето…

— Не искам да кажа, че тук няма какво да ядем — побърза да добави с официален тон Гретхен, — става дума просто за известно разнообразие.

„Боже мой — горчиво помисли Християн, — не са минали и две минути, и говорим вече за ядене!“

— Кажи ми — рязко рече той — чула ли си нещо за мъжа си?

— За мъжа ми? — отвърна неохотно Гретхен, сякаш съжаляваше, че са прекъснали разговора за храната. — Той се самоубил.

— Какво?

— Самоубил се — повтори тя без никакво съжаление в гласа си. — Самоубил се с джобно ножче.

— Това е невъзможно! — възкликна Християн, който просто не беше в състояние да проумее как такава неукротима, целеустремена енергия, такава сложна, хладнокръвна и разумна сила може да се самоунищожи. — Той имаше толкова много планове…

— Зная за тия планове — огорчено рече Гретхен. — Той искаше да се върне тука. Изпрати ми снимката си. Как е накарал някого да снима такова лице, ей богу, не проумявам. Успял да възстанови едното си око и веднага решил да се върне да живее с мен. Нямаш представа на какво приличаше! — Тя видимо потрепери. — Трябва да си луд, за да изпратиш на жена си подобна фотография. „На твое място аз бих разбрал и бих намерил сили да понеса всичко…“ — писа ми той. Зигфрид винаги е бил чудак, но човек без лице… В края на краищата всичко има някакви граници, дори през време на война. „Ужасът си има своето законно място в живота — така ми писа той, — и ние всички сме длъжни да се научим да го търпим.“

— Да — продума Християн. — Спомням си.

— О — възкликна Гретхен, — сигурно и на теб е говорил нещо подобно.

— Да.

— Разбира се — продължи намръщено Гретхен, — аз му отговорих по най-тактичен начин. Цяла вечер съчинявах писмото. Обясних му, че тук навярно ще му бъде неудобно, че ще има по-добри условия в някоя армейска болница — поне докато пооправят лицето му, макар че, да говорим откровено, в случая едва ли можеше да се направи нещо, защото това изобщо не беше лице… Не, такива снимки наистина не бива да се пращат. Впрочем писмото ми беше крайно тактично.

— Пазиш ли снимката? — неочаквано попита Християн.

— Да, пазя я. Само не разбирам — рече Гретхен, като стана и отиде до масата при отсрещната стена — как може човек да иска да види такова нещо. — Тя порови нервно из две чекмеджета и накрая измъкна една малка снимка. Погледна я бегло и му я подаде. — Ето я. Мисля, че в днешни дни и без това има достатъчно страхотии…

Християн разгледа фотографията.

От сплесканата безформена плът над тясната яка на куртката гледаше студено и властно едно светло изкривено око.

— Мога ли да я взема? — попита Християн.

— Напоследък всички вие ставате все по-странни и по-странни — почти изпищя Гретхен. — Понякога си мисля, че просто трябва да ви затворят под ключ, да, да.

— Мога ли да я взема? — повтори Християн, загледан в снимката.

— Защо не? — вдигна рамене Гретхен. — И без това не ми е нужна.

— Аз бях особено привързан към него — обясни Християн. — И му дължа много неща. Той ми помогна да опозная живота повече от всеки друг. Съпругът ви беше великан, истински великан.

— Не мисли — побърза да каже Гретхен, — че не съм била привързана към него. Напротив. Дори го обичах. Но предпочитам да го помня така… — Тя взе от масата поставената в сребърна рамка фотография на Харденбург, хубав и строг с офицерската си фуражка, и я докосна нежно. — Тук се е снимал през първия месец на нашата женитба и мисля, че самият той би желал да го запомня именно такъв.

Във вратата щракна ключ. Гретхен трепна нервно и пристегна отново шнура на пеньоара си.