Ирвин Шоу - Младите лъвове

Не ми се хвалете във вестниците си, че сте хвърлили безразборно с хиляди бомби над нещастната германска земя, защото ще ви отговоря, че всъщност вие сте хвърлили тия бомби срещу мен, срещу вашите църкви, срещу самите себе си и срещу собствения си бог. Разправете ми по-скоро как сте оплакали германския войник, когото сте били принудени да убиете, защото се е нахвърлил срещу вас с оръжие в ръка, и тогава ще ви кажа: Вие сте мои защитници, вие сте защитници на моята църква и на моята Англия.

Тук, сред богомолците, аз виждам няколко военни и зная, че те имат право да попитат: «Какво представлява любовта за войника? Как трябва войникът да се подчинява на словото Христово? Как може войникът да обича своя неприятел?» На това аз ще отговоря: Убивай, като щадиш с чувството, че вършиш тежък грях — грях, не по-малък от тоя на човека, когото поваляш. Защото нима не са твоето прежно равнодушие, слабият ти дух, алчността ти и душевната ти слепота, които са въоръжили неговата ръка и са го пратили на бойното поле да те убие? Той е страдал, той е ронил сълзи, той те е зовял, но ти си отговорил: «Не те чувам. Гласът ти не стига до мене през водата.» Тогава, отчаян, той грабва пушката си и ето накрая ти казваш: «Сега го чувам ясно. Хайде да го убием!»

Не смятайте — продължаваше старецът с тихия си слабеещ глас, — че сте постъпили правилно, като сте го дарили по такъв кървав начин със своето закъсняло внимание. Убивайте, ако ви се налага, защото поради нашата слабост и нашите грешки ние не сме могли да намерим друг път към мира, но убивайте с чувство на разкаяние, със съжаление за безсмъртните души, загинали в боя, носете милосърдие в патрондашите си и опрощение в раниците си, убивайте без чувство за възмездие, защото възмездието принадлежи не вам, а на бога, убивайте, съзнавайки, че всеки живот, който отнемате, прави вашия собствен живот още по-беден.

Станете, деца, станете от дъното на пролива, вие, погребаните под корабните останки, отърсете от себе си папратите на морската джунгла и нека топлото течение съгрее вашите души. Макар че се борим срещу убийци, нека не обагряме с кръв собствените си ръце. Нека не превръщаме нашите врагове в безплътни сенки, нека се опитаме да направим от тях наши братя. Ако ние носим в себе си меча господен — както се хвалим, — то нека помним, че той е направен от благородна стомана и нека не допуснем в нашите ръце на англичани да се превърне в кървав касапски нож.“

Старецът въздъхна и потрепери слабо; вятърът, който се провираше през счупените прозорци, продължаваше да пилее дългите му коси. Той постоя така, отправил невиждащ поглед над главите на богомолците, сякаш в своя старчески унес бе забравил напълно за тях. После сведе очи и се усмихна благо към полупразните скамейки.

Заедно с енориашите си старецът прочете една молитва и изпя заключителния химн, но Ноа не чу почти нищо. Словата на божия служител го бяха развълнували и събудили в душата му обич към стареца, към хората около него, към войниците, които стояха зад оръдията си отсам и оттатък Ламанш, към всички живи, обречени скоро да загинат. Тия слова породиха в сърцето му някаква необяснима надежда. Здравият разум не му позволяваше да приеме думите на свещеника. Заставен да убива, самият той мишена на врага и опознал объркания характер на войната, в която участваше, Ноа разбираше, че е почти невъзможно да спазва в сраженията така строго християнските повели, проповядвани от стария човек, схващаше, че подобен опит би сложил прекалено тежко бреме върху плещите на армията и би позволил на враговете да добият твърде лесно преимущество, което един ден би могло да струва собствения му живот. И все пак проповедта на пастора го изпълни с надежда. Ако в такова време и на такова място, където димът от последните седем бомби — носители на безсмислена злоба — не се бе още разсеял, ако в тая засегната от войната църква, сред тия ранени войници и тия хора, загубили близки, ако в такава, обстановка можеше да се намери човек, който е способен тъй страстно да зове към милосърдие и братство, който е способен да говори, без да се бои от наказание и упрек, тогава светът действително все още не беше загубен. Ноа знаеше, че оттатък Ламанш никой не смее да говори така и че именно там, отвъд Ламанш, се намират хората, на които е съдено да бъдат победени. И не те щяха да владеят света, а тия тук дремещи унили хора, които седяха сега, кимайки глави, пред своя проповедник! „Дотогава, докато на тоя свят се чуват подобни сурови, нелогични и същевременно любещи гласове — помисли си Ноа, — дотогава и моето собствено дете ще може да живее в атмосфера на упование и надежда.“