Ирвин Шоу - Младите лъвове

Богомолците бяха малко и той седна на една от празните дъбови скамейки в дъното. Много от прозорците бяха изпочупени, някои бяха запушени с мукава, а в други стърчаха само парчета стъкла, оградени с масивни оловни рамки. Възсоленият вятър откъм Ламанш напираше през дупките, като диплеше леко воалите на жените, прелистваше страниците на библиите и пилееше дългата бяла коса на пастора, който стоеше в унес на амвона, полюлявайки се на пети в такт с химна; със слабото си изсушено лице и дълги бели коси старият човек напомняше средновековен органист, увлечен в своите фуги, на астроном, потънал в съзерцание на звездите и забравил, че трябва да се подстриже.

Ноа никога не бе стъпвал в синагога. Цветистите предвзети слова на баща му, изпъстрени с цитати от свещените писания, бяха объркали представата за бога в съзнанието му още от ранни години. И никога не беше разговарял със свещеник в армията — било еврейски или християнски. Всички тия хора му се струваха прекалено резки, прекалено сърдечни, прекалено войнствени и светски, съвсем сходни с бойните командири, за да могат да му предложат духовно утешение. Все си мислеше, че ако отиде при някой от тях и му каже: „Аз прегреших“ или „Отче, аз се страхувам от ада“, той ще го потупа по гърба, ще му цитира нещо от военния устав и ще го прати да почисти карабината си.

Ноа почти не следеше службата. Ставаше заедно с другите, сядаше заедно с тях и слушаше, без да обръща внимание на думите на вълнуващата тъжна и нежна мелодия на химните, като не сваляше очи от умореното слабо лице на пастора, осветено от зимното слънце, което се процеждаше през зиналите прозорци над главата му.

Най-после богомолците зашумяха тихо — местеха крака, затваряха молитвени книги и шъткаха на децата да мълчат. Приведен замислено над амвона и стиснал с големите си бели ръце полираното тъмно дърво, пасторът започна проповедта си.

В началото Ноа не обръщаше внимание на смисъла на думите. Той често слушаше така и музиката — не следеше внимателно мелодията и развитието на идеите на композитора, но с помощта на отвлечените звуци се пренасяше в някакъв своеобразен свят от образи, създадени от собственото му въображение. Пасторът имаше нисък старчески глас, мек и задушевен, който на моменти се губеше напълно, заглушен от напиращия през счупените прозорци вятър. Това беше глас, лишен от професионална страст и нравоучителни нотки — глас, който се обръщаше към бога и неговото паство с неосквернен помисъл, необременен от тежестта на стари изтъркани догми, глас, очистен от останките на минали проповеди и от надута обредност, един истински религиозен, тъй малко характерен за църковните служители глас.

„… любовта — говореше старецът — е словото Христово, тя е неделима, тя е чужда на всякаква лукава пресметливост и не допуска различни тълкувания. От нас се иска да обичаме ближния си както самите себе си и врага си като свой брат и значението на тия думи не предизвиква съмнение, както грамовете върху везните, с които се мерят нашите постъпки.

Ние сме жители на Ламанш, но в действителност не живеем по неговите брегове; ние живеем сред водораслите и шлифованите от водата корабни останки, сред подвижните солени папрати и голите кости на хора, намерили смъртта си на дъното на тъмното море; над всички нас текат дълбоките потоци от ненавист, която човек храни към своя събрат и към бога. Днес тия потоци идат от север и ни захранват с ледения сок на отчаянието. Ние живеем сред оръдия и техният металически глас заглушава нежния глас на бога; в техния грохот може да се чуе само дивият вик за отмъщение. Ние виждаме как нашите градове се рушат от неприятелски бомби, ние оплакваме нашите деца, които падат, покосени в зората на своя живот от куршумите на врага, и обхванати от бездънна омраза, отговаряме яростно и жестоко с удари по неговите градове, по неговите деца. Врагът е по-свиреп от тигъра, по-стръвен от акулата, по-жесток от вълка; в защита на своята чест и на своя скромен начин на живот, ние въставаме срещу него и в тая борба ставаме по-свирепи тигри от него, по-стръвни акули от него, по-жестоки вълци от него. Ще можем ли тогава, когато всичко това се свърши, да заявим, че сме победили? Нашата победа ще унищожи това, което днес защищаваме и което не може да се унищожи, ако загубим. Можем ли ние да си седим тука с окаменяло сърце и да мислим, че нашата неделна молитва ще стигне до бога, след като цяла седмица сме избивали невинни същества, хвърляли сме бомби над църкви и музеи, горили сме библиотеки и сме погребвали деца и майки под отломките на стоманата и железобетона — след като сме извършили тия ужасни престъпления, тъй присъщи на нашия век?