Ирвин Шоу - Младите лъвове

Моля ти се, мила, не ми се смей, задето така тържествено говоря за бедното детенце, което в тоя момент може би все още не е родено. Но навярно ще мине много време, преди да получа пак отпуска, и сигурно това е последният път, когато мога да обмисля всичко при спокойна и тиха обстановка.

Сигурен съм, мила — продължи да пише Ноа бавно, със сериозен израз, — че ще имаме чудесно дете, физически добре развито и с жив ум, и че ще го обичаме много. Обещавам да се върна при детето и при тебе цял и невредим, със сърце, запазено единствено за вас. Зная, че каквото и да се случи, ще се върна при вас. Ще се върна, за да ти помагам да го повиваш, за да му разправям приказки, преди да заспи, за да го уча да яде спанак с лъжичка и да пие мляко от чаша, за да го извеждам в неделя в парка и да му говоря за животните в зоологическата градина, за да му обясня защо не бива да бие малките момиченца и защо трябва да обича майка си така, както я обича баща му.

В последното си писмо ми казваш, че ако ни се роди син, искаш да го кръстиш на името на баща ми. Моля ти се, не прави това. Аз не обичах много баща си, макар че той безспорно имаше своите положителни качества, и цял живот се стараех да стоя далече от него. Наречи го, ако искаш, Джонатан, на името на твоя баща. Наистина баща ти ме плаши малко, но същевременно аз се възхищавам от него още от оная коледна утрин във Върмонт.

3a тебе не се безпокоя. Зная, че ще бъдеш истински герой.

И ти не се тревожи за мен. Нищо лошо не може да се случи с мъжа ти — сега!

Обичам те,

Ноа

П. П. Днес преди вечеря написах едно стихче. Първото ми стихотворение. Ето го. Само не го показвай никому. Защото се срамувам!

Това е първият куплет. Днес ще напиша още два и ще ти ги пратя. Пиши ми, мила, пиши ми, пиши, ми, пиши ми…“

Ноа сгъна грижливо писмото и го сложи в джоба на куртката си. После загаси лампата и се върна бързо в топлите завивки.

Тая нощ нямаше бомбардировка. Само към един часа сирените завиха — няколко самолета бяха прелетели над крайбрежието на десетина мили на запад, на път към континента, след като бяха бомбардирали Лондон. Зенитните оръдия обаче не се обадиха.

Ноа излезе на улицата и потупа леко издутия джоб на куртката си, в който лежеше писмото. Искаше да разбере дали в града няма някаква американска войскова част, за да го даде на цензора. Той винаги изпитваше известно раздразнение, когато се сещаше, че офицерите от собствената му рота, които не можеше да понася, четат писмата му до Хоуп.

Слънцето вече се беше издигнало, като провираше горещите си лъчи през рядката мъгла, от която къщите изплуваха една след друга. Ноа мина край старателно разчистените основи на четири разрушени от снаряди постройки. „Най-после — помисли си той, докато отминаваше развалините — попаднах в град, който воюва!“

Долу под краката му лежеше Ламанш, сив и студен. Обаче все още не можеше да види френския бряг, въпреки че мъглата редееше. Три английски торпедни лодки, малки и бързоходни, пореха водите по посока на бетонните си леговища в пристанището. През нощта те бяха обикаляли неприятелския бряг, оставяйки зад себе си белезникава искряща пяна, сред водовъртеж от бясно мятащи се прожектори, потоци трасиращи куршуми и подводни взривове на торпеда, които издигаха на стотина метра във въздуха огромни черни фонтани вода. Сега, в слънчевата неделна утрин, лодките се завръщаха миролюбиво и бавно, игриви и празнични на вид, като излетни катери край летен курорт.

„Град, който воюва!“ — повтори си Ноа.

В края на улицата имаше някакъв бронзов паметник, почернял и очукан от морските ветрове. Ноа прочете надписа, който гласеше, че паметникът е издигнат за слава на английските войници, минали през това място на път за Франция през 1914–1918 година.

„И ето сега пак, в трийсет и девета — помисли си Ноа — и после в четирийсета, при отстъплението на Дюнкерк. Какъв ли надпис ще прочете войникът в Дувър след двадесет години и какви ли битки ще възкреси той в паметта му?“

Той продължи нататък, обхванат от чувството, че целият град му принадлежи. Пътят се катереше нагоре по прочутите скали, след това се виеше сред изложени на вятъра поляни, които напомняха парк, поддържан в добро състояние от работлив и грижлив, но лишен от въображение градинар.

Вървеше бързо, като размахваше ръце. Сега — без карабина, без войнишка раница, без котелка и щик — ходенето през тая зимна утрин му се струваше леко, неизискващо усилия движение, радостно и спонтанно проявление на физическо здраве.