Ирвин Шоу - Младите лъвове

Англичаните обаче не се обадиха. Димните облачета от експлозиите се разсеяха и след минута беше вече трудно да се повярва, че се е случило нещо.

Ноа заслиза бавно към града, като се стараеше да запечата в паметта си формата на димните облаци и звука на експлозиите. Стрелбата му се бе сторила съвсем безсмислена, по детски злобна, безвредна… „Това ли е войната? — питаше се той неволно, докато се спускаше по стръмния склон. — Така ли се води тая война?“

Градът се беше вече разбудил. Две възрастни дами с шапки с черни пера вървяха спокойно към църква, стиснали молитвеници в облечени в ажурни ръкавици ръце. Висок лейтенант с превързана ръка, стегнат в чудесната си униформа на командос 50 50 Диверсионно-десантни отряди на морската пехота. , весело и бързо профуча край него на велосипед. Едно мъничко девойче, което леля му бе повела на църква, вдигна очи и попита сериозно Ноа, употребявайки обичайното за английските деца обръщение към американските войници:

— Имаш ли дъвка, приятелю?

— Хариет! — смъмри я сухо лелята.

Ноа се ухили на малкото русокосо човече, което бяха помъкнали на неделната служба.

От висока тъмна врата на улицата се изсипа едно многочислено семейство: баща, майка и цяла тълпа деца на възраст между четири и десет години. Бащата държеше за ръка най-малкото. Под спретнатото сукнено костюмче се очертаваше закръглено коремче; на главата си детето носеше стара, но безукорно изчеткана шапка, а лицето му изглеждаше сънено и самодоволно. Майката постоянно обикаляше край младото стадо и подобно на шотландско овчарско куче ги подтикваше напред, към църковната сграда.

Една хубава девойка без чорапи и в широко палто мина разсеяно сред семейната група, забила поглед в неделното издание на „Таймс“.

Уловил жена си под ръка, от другата страна на улицата крачеше благопристойно военен с характерното лице на английски сержант — хладно, затворено, застинало в израз на властност и компетентност. Жената беше млада и Ноа видя, че се старае с всички сили да подражава на надутото началническо държание на своя съпруг. Обаче всеки път, когато поглеждаше косо към мъжа си, лицето й се разливаше във весела усмивка и това й придаваше много смешен и мил вид, сякаш тая женичка беше девойка с шарени панделки в плитките си, яхнала игриво косматото си пони, попаднала случайно в парадна колона от бронирани коли.

„Добро утро, добро утро“ — приветстваха се жителите при среща из разораните от бомби улици. „Чудесен ден, нали? Чух, че рибарският магазин на бедната мисис Финчли пак бил ударен!… Колко хубаво, че вашият Албърт се е върнал за събота и неделя!… Колко хубаво, че мъглата се вдигна — днес може да се види чак до френския бряг. Следобед смятаме да се качим на скалите и да погледаме. Да, получих вест от Сидни. Много е добре, благодаря, много е добре, преди три дни са махнали последните шевове от раната и сега го пращат в Калкута на почивка… В събота пак идва американският сержант на моята Роберта, донесе голяма кутия с оная чудесна фруктова салата и цял кашон цигари «Честърфийлд». Чудесно момче наистина, чудесно момче. Казва, че позволението ще се получи най-много до месец — нали знаете колко бавно става всичко във войската — и сигурно ще се венчаят тука, ако изпреварят, разбира се, десанта. Аз вече говорих с пастор Редуайн… Добро утро, добро утро, добро утро…“

Ноа се спря пред църквата. Тя представляваше висока каменна сграда с тежка квадратна кула. Изглеждаше така, сякаш нейният бог, комуто енориашите се молеха, бе някакво сурово божество от Стария завет, установило недвусмислено и ясно своите сурови закони, задължителни за многобройните поколения вярващи по брега на Ламанш; божество на крайбрежието и скалите, божество на студените води и бурите, сурово в своето правосъдие и пестеливо в милосърдието си. На моравата пред църквата имаше противовъздушно скривалище, зад нея, близо до пасторския дом, бяха разположени в зигзаг телени мрежи, а в единия й край застрашително стърчаха противотанкови бетонни пирамиди, предназначени да спрат германците, които въпреки обещанието си през 1940 година не бяха успели да се изкатерят по скалите на Дувър.

Службата беше вече започнала и богомолците пееха някакъв химн при съпровод на орган. Сопраните на жените и децата, които се издигаха над високите плътни гласове на органа и на мъжете, звучаха изненадващо нежно и лекомислено сред тия неравни и сиви каменни стени. Обхванат от неразбираем подтик, Ноа прекрачи прага.