Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Амин — произнесе божият служител.

— Амин — отговориха в хор енориашите.

Ноа стана бавно и тръгна към изхода. Застана до вратата и зачака. На улицата едно момче се мереше с лък и стрела в една от противотанковите пирамиди. Детето стреля и не улучи, отиде да прибере стрелата си и отново се прицели внимателно.

Пасторът се приближи до изхода и се спря, като подаваше със сериозно лице ръка на своите енориаши, които се разотиваха един след друг, за да изгълтат своя оскъден обед. Силният вятър развяваше косите му, ръцете му видимо трепереха. В този миг той изглеждаше още по-стар и крехък.

Ноа почака, докато всички богомолци си отидат. После, тъкмо когато пасторът се обърна да си тръгне, пристъпи към него.

— Сър — започна той тихо, без да знае още какво иска да му каже и неспособен да изрази гласно обхваналото го смътно чувство на признателност и надежда, — сър, аз… аз ви почаках и… прощавайте, че не мога да се изразя по-добре… благодаря ви…

Старецът го погледна замислено. Имаше тъмни и проницателни печални очи с восъчножълти набръчкани торбички под тях. Той кимна бавно глава и подаде ръка на младия човек. Тая ръка беше суха, почти прозрачно крехка и Ноа я пое много внимателно.

— Хубаво — рече старият човек. — Благодаря ви. Аз отправям тъкмо към вас, младите хора, думите си, защото тъкмо вие трябва да решавате… Благодаря ви. — И като разгледа внимателно униформата на Ноа, възкликна сърдечно: — О… канадец?

Ноа не можа да сдържи усмивката си.

— Не, сър — отвърна той, — американец.

— Американец. А… — продума старецът малко озадачен. Да, да… — Ноа изпита чувството, че пасторът не е съвсем наясно дали Америка участва във войната, че за това са му говорили много пъти, но той е успял всичко да забрави, и че в неговите очи различните униформи се сливат в едно жълтеникавосиво петно. — Много се радвам, много се радвам… А! — възкликна той внезапно, поглеждайки към прозорците на църквата зад него. — Трябва да сложим нови стъкла, вътре сигурно става ужасно течение.

— Не, сър — усмихна се отново Ноа. — Не усетих такова нещо.

— Много мило, — рече пасторът, — много мило от ваша страна, че говорите така. Американец? — В топлия му глас отново прозвуча предишната лека нотка на недоумение. — Бог да ви благослови, синко, и да ви върне жив и здрав в дома ви, при вашите близки след ужасните дни, които ви очакват. — Старецът тръгна към църквата, но се обърна рязко и се върна, гледайки почти, сурово Ноа. — Кажете откровено, синко — заговори той живо и енергично като млад човек, — кажете, мислите ли, че аз съм просто бъбрив стар глупак? — Старецът сграбчи здраво, с неочаквана сила ръцете на събеседника си.

— Не, сър — отвърна тихо Ноа. — Мисля, че сте един велик човек.

Пасторът впи пронизващ поглед в лицето на Ноа, сякаш търсеше да открие признаци на насмешка или снизхождение към възрастта и отживелите му схващания. Но, изглежда, остана доволен от онова, което видя. Отпусна ръцете си и се опита да се усмихне, но лицето му потрепери и очите му се покриха с лека мъгла.

— Синко, синко — прошепна той, като поклати глава. — Старците понякога сами не знаят в какъв свят живеят, дали говорят за миналото или за бъдещето… Погледна ли моите енориаши, виждам лица на хора, починали преди петдесет години, и си мисля, че разговарям с тях, докато се опомня. На колко години сте, синко?

— На двадесет и три — отвърна Ноа.

— Двадесет и три — повтори замислено пасторът, — двадесет и три. — После вдигна бавно ръка и го докосна по лицето. — Пълно с живот лице, пълно с живот. Ще се моля за вашето спасение.

— Благодаря ви, сър — рече Ноа.

— Сър — повтори старецът. — Сър! Навярно във войската ви учат да се обръщате така?

— Да, сър — призна Ноа.

— Господи, как мразя всички тия армии — рече пасторът. Той примига, забравяйки сякаш за момент с кого говори. После се огледа разсеяно и добави с отпаднал глас: — Елате пак някоя неделя. — След тия думи старецът неочаквано се обърна и повлече крака през тъмното църковно преддверие.

В лагера Ноа намери една каблограма. Беше пратена преди седем дни. Той я разтвори с разтреперани ръце, чувствайки, че кръвта пулсира в китките и в краищата на пръстите му. Съобщението гласеше: „Момче шест и половина фунта. Чувствам се чудесно. Обичам те. Хоуп.“

Ноа излезе замаян от канцеларията.

След вечеря раздаде пурите. Внимаваше да не забрави нито един от хората, с които се беше бил във Флорида. Брейлсфърд отсъстваше — той беше преместен обратно в Щатите, — но всички останали приеха пурите изненадани и стеснени и му стиснаха ръката, като го поздравиха смутено и топло, сякаш и те — застанали тук под ситния дъжд, на хиляди мили от родния край и оградени отвсякъде със смъртоносни оръдия — изпитваха чудните трепети на бащинството.