Ирвин Шоу - Младите лъвове

Християн харесваше най-много у Беер уравновесеността му. Всички други, с които бе имал допир след оная нощ край Александрия, изглеждаха с разсипани нерви, раздразнителни, озлобени, истерични и преуморени… Беер приличаше на околната природа — спокоен, сдържан, методичен и пълен със здраве — и Християн чувстваше, че в негово присъствие се успокоява, че изопнатите му от маларията и артилерийския огън нерви се отпускат и укрепват.

В началото, когато го пратиха в дружината в Нормандия, той беше много отпаднал. „Стига — повтаряше си Християн, — стига вече. Не мога повече да издържам!“ В Берлин се чувстваше остарял и просто болен. Отпуската си прекара в дрямка, като лежеше по шестнадесет-осемнадесет часа на ден, без да става дори през нощните въздушни нападения. „Африка, Италия — мислеше си той, — раненият ми, незаздравял крак, вечната малария — не мога повече. Какво още искат от мене?“ И ето че сега искаха от него да се бие с американците, когато направят десанта! „Това е вече прекалено — продължаваше да разсъждава Християн, изпълнен с някакво болезнено чувство на самосъжаление, — нямат никакво право да искат подобно нещо от мен. Сигурно има милиони други, които почти не са участвали във войната. Защо не ги използват?“

И тъкмо тогава той се запозна с Беер, чиято уравновесена душевна сила постепенно го излекува. За един месец, през който водеше тих и здравословен живот, той можа да напълнее и да възстанови нормалния си тен. Ни веднъж не го заболя глава и дори болният крак сякаш окончателно се нагоди към повредените сухожилия.

И ето че сега Беер вървеше редом с него по студения пясък на морския бряг, нарушавайки със своите думи покоя на Християн:

— Никакво бъдеще, никакво бъдеще! Постоянно ни повтарят, че американците никога няма да стъпят на европейския бряг. Това са глупости. С тая песен искат да поддържат духа ни, защото навсякъде около себе си виждат гробове. Само че това ще бъдат не техни, а наши гробове. Американците ще нахлуят в Европа, защото са решили това. Аз съм готов да умра — рече Беер, — но не искам да умра безцелно. Те ще нахлуят, каквото и да сторим двамата с тебе, ще навлязат в немска земя, ще се срещнат с руснаците и тогава Германия завинаги ще загине.

Известно време двамата вървяха мълчаливо. Пясъкът, който влизаше между пръстите на краката му, напомняше на Християн детските му дни, когато тичаше лятно време босоног по брега и този спомен, заедно с чудесния радостен ден и хубавите дюни, по които се движеха сега, просто не му позволяваха да изпадне в мрачното настроение на Беер.

— Слушах ги по радиото в Берлин — продължи Беер, — хвалят се, предизвикват американците да направят десант, намекват за някакви тайни оръжия, предричат, че в най-близки дни руснаците ще се сбият с англичани и американци — слушах всички брътвежи и ми се щеше да си ударя главата в стената и да ревна с глас. И знаеш ли защо ми се доплака? Не защото лъжат, а защото лъжите им са толкова жалки, толкова безсрамни, толкова нагли. Именно нагли. Седят си господата там, в тила, и брътвят каквото им хрумне, защото ни презират, презират всички немци, всички берлинчани. Те знаят, че сме глупаци, че вярваме всичко, което благоволят да ни кажат, знаят, че винаги сме готови да умрем за всяка глупост, която успеят да скалъпят през петнайсетината минути между обеда си и първата следобедна чашка алкохол!

— Слушай — продължи Беер, — моят баща се е сражавал четири години в миналата война. В Полша, Русия, Италия и Франция. Три пъти е бил раняван и почина в двайсет и шеста година вследствие отравяне с газ, с който се нагълтал през осемнайсета година в Арагонската гора. Боже мой, ние сме толкова наивни, че позволяваме дори да ни заставят да водим постоянно едни и същи битки, както в кината въртят все един и същ филм! Все същите песни, същите униформи, същите неприятели, същите поражения! Само гробовете са нови. Но сега и краят ще бъде различен. Може би германците няма никога да научат нещо ново, обаче тоя път другите народи сигурно ще научат. Сега всичко ще бъде по-друго и поражението много по-тежко. Миналия път беше една приятна, простичка война, в европейски стил. Всеки можеше да я проумее, всеки можеше да я прости, защото такива войни са се водили от хиляди години. Последната война се води в рамките на една и съща култура — група цивилизовани християни джентълмени срещу друга група цивилизовани християни джентълмени и всички спазваха едни общи познати правила. Когато миналата война свършила, баща ми се върнал с полка си в Берлин и през целия път момичетата ги обсипвали с цветя. Той свалил униформата си, поел отново своята адвокатска кантора и започнал да защищава дела пред гражданския съд, сякаш нищо особено не се било случило. Тоя път обаче никой няма да ни обсипва с цветя, дори ако някои от нас оцелеят и се върнат в Берлин.