Ирвин Шоу - Младите лъвове

„Какво ми напомнят тия неща? — мъчеше се да се сети Християн. — Къде съм ги слушал преди?“ И ето неочаквано той си спомни Маргарет Фримантл през онова далечно утро на склона със ски пистите, когато сам бе говорил в такъв дух, макар и по различен повод. „В какъв безнадежден смут изпада човек — помисли си той, — когато трябва вечно да използва едни и същи аргументи, за да получи различни отговори!“

— Ние бихме могли да направим нещо, и то тъкмо тука — продължи Беер. — Имаме връзки с много хора във Франция. С французи, които сега се стараят да ни унищожат. За една нощ обаче те ще станат нашите най-надеждни съюзници. Същото може да се каже за Полша, Русия, Норвегия, Холандия — изобщо за всички други европейски страни. За кратко време ние ще противопоставим на американците една единна обединена Европа, с Германия в центъра, и те ще трябва да я приемат, независимо дали това ще им хареса, или не. Иначе… — Беер вдигна рамене. — Иначе се моли час по-скоро да те убият в тая война. А сега — добави той — има няколко конкретни задачи, които трябва да изпълним тука. Мога ли да кажа на моите другари, че си готов да действаш?

Беер неочаквано седна и започна да обува чорапите си с бавни методични движения, като оправяше грижливо гънките им и чистеше залепналия по тях пясък.

Християн стоеше загледан към морето. Чувстваше се уморен и объркан, обхванат от глухо, но дълбоко озлобление срещу приятеля си. „Какъв избор може да има човек в тия дни! — с негодувание помисли той. — Избор между една смърт и друга, между въжето и куршума, между отровата и камата. Ако бях силен и здрав, ако бях имал възможност да си почина добре, ако не бях раняван и не се бях разболявал, тогава може би щях да преценя тоя въпрос спокойно и разумно, може би щях да намеря правилния отговор и правилното оръжие…“

— Обувай се — подкани го Беер. — Време е да се връщаме. Не е нужно да ми отговориш сега. Помисли си.

„Да си помисля! — Християн се усмихна криво. — Както болният мисли за рака в стомаха си, осъденият за смъртната си присъда и войникът за куршума, който след малко ще го повали!“

— Помни — Беер го погледна сериозно от земята, с едната обувка в ръка, — че ако загатнеш някому за разговора ни, една прекрасна сутрин ще те намерят с нож, забит в гърба. Независимо от това какво ще се случи с мен. Ти ми харесваш много — говоря ти честно, — но бях длъжен да взема предохранителни мерки и уведомих другарите си, че ще приказвам с теб.

Християн погледна внимателно това спокойно, здраво и безхитростно лице — лице на човек, който преди войната би дошъл да ти поправи радиото, или лице на полицай, който помага на две дечица да прекосят улицата на път към училището.

— Казах ти вече да не се страхуваш от мене — дрезгаво отвърна Християн. — И няма какво да мисля. Мога още сега да ти кажа, че ще…

В същия миг се разнесе познат звук и Християн се хвърли автоматично на земята. Куршумите засвириха около него, забивайки се с глух кратък шум в пясъка и той почувства, че един от тях раздра ръката му; изпита особено странно усещане, но не го заболя. След момент вдигна глава. На петдесет стъпки над него се носеше леко потръпвайки във въздуха един спитфайър, ревнал отново с моторите си след продължително пикиране от висините; полегатите слънчеви лъчи придаваха светлосребрист блясък на опашката и правеха още по-ярки цветовете на кръглите отличителни знаци върху крилете. Самолетът набра височина над морето и след минутка се превърна в малка изящна играчка, не по-голяма от чайка; летеше право към слънцето, обагрен от зелено-пурпурните краски на този чудно ясен пролетен ден, летеше нагоре, за да се присъедини към един събрат, който в момента кръжеше широко, проблясвайки над океана.

Християн погледна към Беер. Той беше седнал и наблюдаваше замислено скръстените си на корема ръце. Между пръстите му се процеждаше кръв. За момент вдигна ръце и кръвта бликна на неравни пулсиращи струи. После ги скръсти отново, сякаш доволен от направения опит.

След минута той погледна към Християн. По-късно, спомняйки си тая случка, Християн беше готов да се закълне, че приятелят му се е усмихвал.

— Страшно боли — продума Беер със спокойния си равномерен глас. — Можеш ли да ме заведеш при лекар?

— Пикираха — рече глупаво Християн, като се взираше в двете проблясващи точки, които вече изчезваха на небосклона. — Дяволи проклети, не устояха на изкушението да изстрелят последните си патрони, преди да се върнат в базата!