Джефри Арчър - Каин и Авел

Алан Лойд извади от джоба си лист хартия, но не каза нищо, докато келнерът не им донесе ястията и не се отдалечи достатъчно, та да не ги чува.

— Докато навърши двайсет и една години, Уилям има двайсет и един милиона, вложени в банката при лихва четири и половина на сто. От своя страна, всяко тримесечие ние влагаме лихвата в акции и дялове. Никога досега не сме инвестирали в частно търговско дружество. Сигурно ще ви изненадам, Ан, но влагаме тези лихви така, че петдесет на сто са съобразени със становището на банката, а другите петдесет на сто — с предложенията на самия Уилям. Сега-засега за огромно удоволствие на Тони Симънс, шефа на дирекция „Инвестиции“, изпреварваме сина ви, но Уилям му е обещал по един ролс-ройс за всяка година, когато вложенията, направени от банката, донесат десет на сто повече печалба от инвестициите, направени по предложение на момчето.

— Но ако Уилям загуби облога, откъде ще вземе десет хиляди долара за ролс-ройс? Нали няма право да пипа наследството във фонда, докато не навърши двайсет и една години?

— Не знам, Ан, отговора на този въпрос. Знам обаче, че синът ви е нямало да сключи облога, ако не може да го изпълни. Случайно да сте виждали напоследък прочутата му счетоводна книга?

— Онази, която му подариха бабите ли?

Алан Лойд кимна.

— Не, не съм я виждала, откакто отиде в пансиона. Не знаех, че още съществува.

— Съществува, и още как! — възкликна банкерът. — Бих дал едномесечната си заплата само и само да надзърна в графата „Печалби“ в нея. Вероятно знаете, че Уилям държи парите си не при нас, а в банка „Лестър“ в Ню Йорк? А там не откриват лични влогове за суми, по-малки от десет хиляди долара. Почти сигурен съм, че не правят изключения — дори за сина на Ричард Каин.

— Синът на Ричард Каин — повтори младата жена.

— Извинявайте, Ан, не исках да прозвучи грубо.

— Не, не се притеснявайте, няма съмнение, че Уилям е син на Ричард Каин. Знаете ли, че откакто е навършил дванайсет години, не ми е искал и цент? — Известно време тя мълча. — Редно е да ви предупредя, Алан, че момчето няма да подскочи от радост, когато му кажете, че трябва да вложи половин милион от наследството си във фирмата на Хенри.

— Не се ли погаждат? — вдигна вежди банкерът.

— Опасявам се, че не — потвърди Ан.

— Колко жалко! Нещата наистина ще се усложнят, ако Уилям е против отпускането на заема. Макар и да няма право да пипа парите във фонда, докато не навърши двайсет и една години, установихме от свои източници, че момчето не се притеснява да потърси адвокат, който да му изясни нещата от гледна точка на закона.

— Божичко, сигурно се шегувате! — възкликна Ан.

— Не, изобщо не се шегувам, вие обаче не се безпокойте. Да ви призная, ние в банката се постъписахме, но щом разбрахме кой всъщност се интересува, предоставихме сведения, които, ако не бяха предназначени за Уилям, нямаше да разгласим за нищо на света. Момчето явно си има причини да не се обърне направо към нас.

— Господи, какъв ли ще стане, когато навърши трийсет! — рече Ан.

— Зависи дали ще извади късмета да се влюби в жена като вас — отвърна Алан. — Силата на Ричард бе именно в това.

— Вие, Алан, сте стар ласкател. Искате ли първо да обсъдя с Хенри въпроса за петстотинте хиляди и едва тогава отново да се върнем на него?

— Разбира се, скъпа, обсъдете го. Вече ви обясних, дошъл съм да се посъветвам с вас. — Алан поръча кафе и хвана нежно Ан за ръката. — И се пазете, чухте ли? Вашето здраве е много по-важно от съдбата на някакъв си половин милион.

След обяда Ан се прибра и веднага започна да се притеснява за другите две писма, които бе получила сутринта. От онова, което бе чула от Алан Лойд за сина си, вече бе убедена в едно: щеше да постъпи разумно, ако не му се сърди и му разреши да прекара наближаващата ваканция със своя приятел, Матю Лестър.

Връзката на Хенри с Мили създаваше проблем, на който Ан не бе в състояние да намери просто решение. Тя седна в тапицирания с виненочервена кожа фотьойл — любимия на Ричард, и започна да мисли, загледана през огромния прозорец в красивата леха с червени и бели рози. Трябваше ли да вземе решение, Ан го обмисляше дълго, след това обаче рядко се отказваше от него.

Вечерта Хенри се прибра по-рано от обикновено и Ан се запита защо. Не след дълго разбра.

— Чух, че днес си обядвала с Алан Лойд — рече мъжът й веднага след като влезе в стаята.

— Кой ти каза, Хенри?

— Имам си съгледвачи навсякъде — засмя се той.