Джефри Арчър - Каин и Авел

Подир няколко минути на долния етаж настана суматоха и прислужницата дотърча да каже на Уилям, че синът му вече е тук. Ричард Каин бил в антрето заедно с майка си, жена си и двете най-прелестни дечица, които прислужницата била виждала. После момичето изхвърча от стаята да се увери, че вечерята ще бъде поднесена навреме. Тази вечер господин Каин сигурно държеше всичко да мине като по ноти.

Ричард влезе в стаята заедно с Флорентина, която направо грееше.

— Татко! — извика той. — Нека те запозная със съпругата си.

Уилям Лоуел Каин на драго сърце би се обърнал, за да го посрещне, но вече не можеше. Беше мъртъв.

Авел остави плика на нощното шкафче до леглото. Още не се беше облякъл. Напоследък рядко ставаше преди обяд. Опита се да вдигне подноса със закуската от коленете си и да го остави на пода, но трябваше да се наведе, а това не бе по силите на вдървеното му тяло. Накрая изтърва с трясък подноса. Както винаги напоследък. Но вече не се притесняваше от такива неща. Отново взе плика и прочете за втори път приложеното писмо:

— „Покойният господин Къртис Фентън, навремето изпълнителен директор на банка «Континентал Тръст», Ласал стрийт, Чикаго, ни упълномощи да ви изпратим при определени обстоятелства приложеното писмо. Бъдете така любезен да потвърдите, че сте го получили, като подпишете приложеното копие и ни го върнете в самоадресирания плик.“

— Проклети адвокати — изруга Авел и разкъса плика с писмото.

Драги господин Розновски,

От днес нататък това писмо ще се пази у моите адвокати по причини, които съм изложил по-долу.

Когато през 1951 година закрихте сметките си в „Континентал Тръст“, след като двайсет години бяхте работили с банката, аз естествено бях много нещастен и силно угрижен, но не защото банката губеше един от най-ценните си клиенти, колкото и тъжен да бе този факт сам по себе си, а защото, знам, смятахте, че съм постъпил нечестно. По онова време обаче нямаше откъде да знаете, че съм получил от тайния ви покровител изричното нареждане да не разкривам пред вас някои неща.

През 1929 година дойдохте за пръв път при мен в банката, за да поискате финансова помощ и да изплатите дълговете на господин Дейвис Лерой, така че да се сдобиете с хотелите, влизащи във веригата „Ричмънд“. Обърнах се лично към мнозина водещи финансисти, ала не успях да намеря човек, готов да ви подкрепи. Проявих към вас личен интерес, защото бях убеден, че притежавате изключителен нюх в попрището, което сте избрали. Вече на стари години почувствах огромно задоволство, че не съм сбъркал в преценката си, когато съм ви се доверил. Нека добавя, че по онова време изпитвах и известна отговорност, понеже ви бях препоръчал да купите двайсет и петте на сто от акциите на хотелска верига „Ричмънд“, притежавани от моята клиентка госпожица Ейми Лерой — тогава не знаех пред какви огромни финансови затруднения е изправен господин Лерой. Но да не се отклонявам.

Така и не успях да намеря човек, който да ви подкрепи, и съвсем се бях отчаял, когато онзи понеделник сутринта вие дойдохте при мен. Помните ли този ден? Само половин час преди уговорената с вас среща ми се обади финансист, който пожела да предостави необходимите пари и който подобно на мен ви вярваше много. Както ви обясних навремето, единственото му условие бе да остане неназован, тъй като можеше да възникне конфликт между личните и професионалните му интереси. Тогава смятах, че условията, които ви предлага — с времето да станете пълноправен собственик на хотелска верига „Ричмънд“, са изключително щедри, и вие с право се възползвахте напълно от тях. Тайният ви покровител остана много доволен, когато с неуморен труд успяхте да изплатите първоначалното вложение.

След 1951 година загубих връзка и с двама ви, но след като се пенсионирах и напуснах банката, прочетох с прискърбие във вестниците нещо за тайния ви покровител, тласнало ме да напиша това писмо, в случай че умра преди вас двамата.

Пиша писмото, не за да докажа добрите си намерения в цялата работа, а за да не живеете и занапред с погрешното впечатление, че вашият таен покровител, човекът, който ви подкрепи, се казва господин Дейвид Макстън от хотел „Стивънс“. Господин Макстън ви се възхищаваше много, но никога не се е обръщал по повод на вас към банката. Човекът, който с далновидността и личната си щедрост направи хотелска верига „Барон“ възможна, се казва Уилям Лоуел Каин, председател на управителния съвет на банка „Лестър“ в Ню Йорк.