Разсмяха се високо, макар че и двамата не сметнаха забележката за особено остроумна.
За Авел това се оказа поредната безкрайна нощ. Когато се прибра, легна в стаята за гости, за да не събуди Зофя — или поне така й обясни на следващата сутрин.
Когато влезе в кухнята на закуска, Флорентина седеше на високия си стол, ентусиазирано размазваше овесената каша около устата си и захапваше всичко, което се намираше в обсега на ръчичките й — дори нещата, които не бяха за ядене. Той я целуна по челото — единственото място, което изглеждаше горе-долу чисто от кашата — и седна, за да се заеме с вафлите и кленовия сироп. Когато приключи със закуската, стана и каза на Зофя, че ще обядва с Хенри Осбърн.
— Този човек не ми харесва — каза Зофя.
— И аз не съм луд по него — отговори Авел. — Но не бива да забравяме, че има достатъчно влияние в Градския съвет и може да ни донесе много облаги.
— А също и много вреди.
— Не го взимай така присърце. Остави ме аз да се погрижа за съветника Осбърн — каза Авел, погали съпругата си по бузата и понечи да тръгне.
— Президунк — каза едно гласче и двамата се обърнаха към Флорентина, която сочеше надолу. Осеммесечният Франклин Д. Рузвелт лежеше по очи на пода.
Авел се разсмя, вдигна любимата играчка и я постави на мястото, което Флорентина му бе направила на стола си.
— Пре-зи-дент — бавно и отчетливо каза той.
— Президунк — настоя Флорентина.
Авел отново се разсмя и потупа Франклин Д. Рузвелт по главата. Стана така, че ФДР бе отговорен не само за Новия курс, но и за първото политическо изказване на Флорентина.
Шофьорът му го чакаше до новия кадилак. Колкото по-добра ставаше колата, която можеше да си позволи, толкова повече намаляваше умението на Авел да шофира. Когато купи кадилака, Джордж го посъветва да си наеме шофьор. Сега Авел му нареди да кара бавно към Голдън Коуст. Взираше се в блестящите стъкла на „Чикаго Барон“ и се наслаждаваше на мисълта, че в целия свят няма друго място, където човек да е в състояние да постигне толкова много за толкова кратко време. За по-малко от петнадесет години бе постигнал толкова, колкото китайците биха се радвали да постигнат за десет поколения.
Изскочи от колата преди шофьорът да успее да заобиколи и да му отвори вратата, влезе енергично в хотела и се качи със специалния експресен асансьор до четиридесет и втория етаж, където прекара цялата сутрин в проверяване на всеки проблем, с който се бе сблъскал новият хотел — един от асансьорите за гости не работеше добре; двама келнери се бяха сбили с ножове в кухнята и Джордж ги бе изритал още преди пристигането на Авел; списъкът с щетите след отварянето бе подозрително дълъг — трябваше да провери дали келнерите не са откраднали нещо и не са го записали като повреда. Не остави нищо на случайността във всеки един от хотелите — от гостите в Президентския апартамент до цената на осемте хиляди пресни хлебчета, от които се нуждаеше отделът по снабдяване всяка седмица. Прекара сутринта в справки, проблеми и търсене на начини за решаването им и спря едва когато секретарката въведе в кабинета му съветник Осбърн.
— Добро утро, бароне — каза Хенри: произнесе титлата на Розновски малко снизходително.
Навремето, когато Авел бе младши сервитьор в „Плаза“ в Ню Йорк, произнасянето на титлата обикновено се придружаваше от презрителна мимика. Когато бе помощник-директор в „Ричмънд Континентал“, я споменаваха шепнешком зад гърба му и с подигравка. По-късно всички започнаха да я възприемат с уважение.
— Добро утро, съветник — каза Авел и хвърли поглед към часовника на бюрото си. Един и пет. — Ще обядваме ли?
Заведе Хенри в намиращата се в съседство уединена трапезария. За страничния наблюдател Хенри Осбърн едва ли приличаше на приятел на Авел. Завършил Чоут и Харвард (както непрекъснато напомняше на Авел), той бе участвал в Световната война като лейтенант от морската пехота. Висок метър и осемдесет, с гъста черна коса, леко прошарена, Хенри изглеждаше доста по-млад, отколкото твърдеше биографията му.
Двамата се бяха срещнали за първи път по повод пожара в „Ричмънд Континентал“. Тогава Хенри работеше за компанията „Грейт Уестърн“, която, доколкото можеха да си спомнят всички, бе застраховала хотелската верига „Ричмънд“. Авел се изненада, когато Хенри му намекна, че една малка сума би помогнала значително за по-бързото и безпроблемно минаване на документите през централата. В онези дни не разполагаше с „малка сума“; въпреки това книжата в края на краищата стигнаха където трябва — Хенри бе повярвал в бъдещето на Авел.
Читать дальше