С трепет очакваше първата й дума с надеждата, че тя ще бъде „папа“. Зофя пък се страхуваше да не бъде някоя полска дума, която да разкрие, че невинаги е говорела на първородната си рожба на английски.
— Дъщеря ми е американка и трябва да говори английски — й беше обяснил Авел. — Прекалено много поляци продължават да разговарят помежду си на родния си език и заради това децата им ще прекарат целия си живот в северозападния край на Чикаго, ще бъдат наричани „тъпи поляци“ и ще са обект на подигравка за всички останали.
— С изключение на онези от сънародниците ни, които все още чувстват някаква преданост към Полската империя — възрази Зофя.
— Полската империя ли? За бога, Зофя, в кой век живееш?
— В двадесети — повиши глас тя.
— Стига глупости!
— И това го казва човек, чиято върховна амбиция е да се върне във Варшава като посланик?
— Казвал съм ти никога да не споменаваш това, Зофя! Никога!
Зофя, чийто английски си оставаше с непоправим акцент, не отговори. По-късно обаче спомена нещо по въпроса на братовчедките си и продължи да говори на полски само когато Авел не бе вкъщи. Изобщо не бе впечатлена от така често изтъквания от съпруга й факт, че дори само оборотът на „Дженеръл Мотърс“ надвишава бюджета на Полша.
Към 1935 година Авел вече бе сигурен, че страната окончателно се е изправила на крака и Депресията е само минало, така че реши, че е настъпил моментът да построи новия „Чикаго Барон“ на мястото на стария „Ричмънд Континентал“. Избра архитект и започна да прекарва във Ветровития град повече време, отколкото по пътищата. Твърдо бе решен хотелът му да е най-добрия в Средния запад.
„Чикаго Барон“ бе завършен през май 1936. Откри го кметът от Демократическата партия Едуард Дж. Кели. На празненството присъстваха и двамата сенатори от Илинойс — много добре си даваха сметка за бързото замогване на Авел.
— Прилича на милион долара накуп — каза сенатор Дж. Хамилтън Луис.
— Не сте много далеч от истината — отвърна Авел, докато се наслаждаваше на богато украсените зали, високите тавани с гипсова мазилка и украсата в пастелни зелени тонове. Финалният щрих бе тъмнозеленото гравирано „Б“ навсякъде — от кърпите в банята до знамето, което се вееше на върха на високата четиридесет и два етажа постройка.
— Този хотел вече носи белега на успеха — каза Дж. Хамилтън Луис пред двете хиляди гости. — Защото, приятели мои, не сградата, а създателят й е онзи, който завинаги ще остане известен като Чикагския барон.
Авел бе поласкан от надигналия се рев от овации и се усмихна на себе си. Съветникът му по връзки с обществеността се бе погрижил тези думи да се появят в речта на сенатора още преди седмица.
Постепенно започваше да се чувства свойски сред едри бизнесмени и висши политици. Зофя обаче не се приспособи към промяната в положението на съпруга си и се мотаеше несигурно на заден план, изпи малко повече шампанско от необходимото и накрая се измъкна с неубедителното извинение, че отива да види дали Флорентина е заспала. Авел изпрати зачервената си съпруга до въртящата се врата, като раздразнено мълчеше. Зофя нито се интересуваше, нито разбираше успеха на Авел и предпочиташе да игнорира новия му свят. Много добре обаче си даваше сметка колко много се дразни Авел от това.
— Не бързай да се прибереш — не се сдържа да каже тя, докато той я настаняваше в колата.
— Няма — отвърна той на вратата, когато се връщаше. Бутна я толкова силно, че тя се завъртя три пъти, след като мина през нея.
Градският съветник Хенри Осбърн, който го чакаше във фоайето, отбеляза:
— Това явно е връхната точка в живота ти.
— Връхната точка ли? Та аз току-що навърших тридесет — отвърна Авел.
Светкавицата блесна точно когато сложи ръката си на рамото на високия мургав и красив политик. Авел се усмихна към фотографа, наслаждавайки се на отношението, което получаваше като знаменитост.
— Смятам да построя хотели „Барон“ по целия свят — каза той достатъчно високо, за да го чуят околните. — Възнамерявам да стана за Америка онова, което е Сезар Риц за Европа. Дръж се за мен, Хенри, и няма да съжаляваш.
Двамата тръгнаха към ресторанта.
— Хенри, ако можеш да ми отделиш време, заповядай утре на обяд — добави Авел, когато се отдалечиха на достатъчно разстояние, за да не ги чуват. — Искам да обсъдим едно нещо.
— Поласкан съм, Авел. Един обикновен градски съветник е винаги на разположение на Чикагския барон.
Читать дальше