Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Започнах да крещя. Не вътре в себе си. С всичката сила на гласа ми. Обичам те. Ето какво крещях. Мишел, обичам те. Започнах да махам с ръка. Блъсках по стъклото. Отначало тя гледаше надолу и не ме виждаше. После вдигна поглед към прозореца и ме видя. Стана и притисна лице към прозореца. С ръце върху стъклото. С длани на стъклото. Знаете как. А аз махах с ръка и крещях с пълно гърло. Мишел, обичам те. Бях във възторг, защото Кълуни беше съвсем близо. Щях лесно да изпреваря влака.

Така си мислех, докато натисках педала на газта в пода. С пълната бързина на стария камион. По-бързо, отколкото бих посмял някога.

И после. Знаете. Представяте си тази отсечка от пътя. Веднага след правата отсечка покрай линията пътят прави няколко остри завоя. Като извивките на змиорка, изтеглена на пясъка, опитваща се да избяга от своя преследвач.

Успях да взема първия завой. Закрепих се на пътя и след втория завой, макар да губех контрол върху камиона. Последният завой вкарва пътя под железопътния надлез. Ужасно остър завой. Отпреде ми изникна стената на моста от дялан камък.

Над себе си чувах настойчивото тракане на железните колела. Влакът напредваше към Кълуни и Бойл. Към Мълингар и Дъблин. Носейки я към Германия. Германия.

Сега влакът беше отминал и всичко беше съвсем тихо. Вече не крещя. Не съм ужасен. Напълно спокоен съм. Разбирам, че разполагам с един миг преди удара. Но един миг е един ден, един живот. Аз съм спокоен, напълно спокоен. Мисълта ми се избистря докрай. И се изпълва с дълбокото, предълбоко съзнание за всичко, което зная, за всичко което съм научил от старите хора, историята на моя народ от началото на времето. Това е миг на чист покой. Този миг чист покой.

Сега се вглеждам в стената. Прямо. Отблизо. Стената е срещу мен. Виждам всеки камък, внимателно изсечен, внимателно поставен, чакал ме през цялото това време. И във всеки камък виждам всяко негово зрънце. А зрънцата са изцапани с червено. Не изпитвам страх. И се чувствам горд, че не изпитвам страх. Сякаш мога да накарам този миг да продължи вечно. Да държа тази стена на разстояние от мен вечно. Само като се съсредоточа. Със силата на съзнанието си. Насочено в момента преди смъртта.

Вниманието ми привлича малката фигурка на Св. Антоний, залепена на арматурното табло. Тялото залепено за стъклото. И си спомням сведената усмивка на момичето от Тобъркъри. Сияйна. Бистра. Разбирам, че когато стигнем стената, фигурката ще понесе първия удар. Протягам бързо ръка. Грабвам фигурката. Сякаш отслабването на концентрацията позволява на стената да нахлуе през прозореца. Усещам първия удар върху юмрука си, върху кокалчетата на ръката. Твърд. Силен. Решителен.

Може би през цялото време съм се взирал в катранения варел внимателно и продължително само от вътрешната му страна. Може би смъртта няма нищо общо с вълната, която стига стената на варела. Може би смъртта всъщност идва отвън, разрушавайки всички препятствия. Неумолимо. Неочаквано. Както тази стена сега нахлува през моя прозорец. Може би това е нейна работа. Нейна намеса. Може би тъкмо тя отваря варелите. От външната страна.

И разлива уловената в съд вода.

Мислили ли сте някога за водата, уловена на дъното на катранен варел? И че тази капка вода никога не намира покой преди да се влее в морето. Такава е нейната природа, да търси единство с морето. Разсъждавали ли сте някога върху това? Ако разлеете водата, я пускате да изтече. В някой сифон, най-вероятно. В някой поток. Потокът се влива в някоя река. А реката не спира да тече, докато не намери море.

Да, може би в края на краищата смъртта е това. Тя. Пробиваща катранения варел. За да освободи капката вода. Да изтече свободно. Към океана.

Разбира се Творецът се съпротивлява. Не се дава толкова лесно. Прихваща водата отново. В друг черен варел. В езеро, в басейн. Или в язовир. В каквото му падне. Където му падне. Само и само да не я остави да изтече обратно в морето. Извън властта му. Обратно при майка му. И предполагам, че се превръща в едно обезумяло дете, издигащо пясъчни диги срещу неумолимия прилив.

Да. Възможно е. Всеки път, когато тя отвори варел, когато пусне на свобода капка вода, тя продължава да тече, докато намери морето. Дори да е от другата страна на планината, откъм Тобъркъри, макар и в различна посока, потокът стига до морето, където се събира с всички други потоци. И един ден, някъде чак в Германия, един черен варел ще се разпадне и една капка вода ще изтече свободна и ще тече, докато стигне същото това море и се смеси с водите на потоците, течащи от другата страна на планината Окс, с потоците, минаващи през Тирера, с малката вадичка в основата на една каменна стена под железопътния мост на път за Кълуни.