Джак Харт - Размишления в катраненото буре

„Добре,“ изръмжах. Нищо не можеше да ме поласкае повече от това, този човек да ми бъде враг. Той беше врагът.

„Защо направи това, Лофтий?“ попита тя с обезоръжаваща невинност и озадаченост.

„Защо направи ти това?“ повторих въпроса й. „Свещеник. Точно той. Прекарва половината си живот в гостната на майка ми.“

„Не знаех това, Лофтий. Знаех, че е свещеник. Свещениците трябва да са святи. Но в Париж имаме много клиенти свещеници.“

„Не е заради това, че трябва да е свят, а не е. Не в това е проблемът. Проблемът е в това, че той е…“ потърсих думата, но не я открих и с риск да прозвуча нелепо, казах „той е врагът.“

„Не знаех това, Лофтий. Не знаех. Ти отвори вратата. Той влезе. Реших, че е просто клиент.“

„Не съм отварял вратата. Той направи това. Преди да успея да го спра.“

„Съжалявам, Лофтий. Много съжалявам, че си толкова разстроен. Той беше първият мъж, който влезе в камиона днес. Първият от три дни. Реших, че е клиент.“

Започнах да се чувствам глупаво. Не бях помислил за нейната гледна точка. Разбира се, че се е подлъгала, че пускам вътре клиент. Какво друго да си помисли? Радвах се, че тъмнината скрива смущението ми.

Да я видя със свещеника беше потресаващо. Пък бих се потресъл да я видя и с всеки друг. Честно казано в това се състоеше бедата. Беше вярно, че от три дни не бях пускал друг клиент. Просто сърце не ми даваше.

„Какво става, Лофтий?“ попита тя с истинско наранено любопитство в гласа, което ме прониза до мозъка на костите.

Какво ставаше? Бях се влюбил в нея. Това ставаше. И колкото и да се опитвах, не можех да си наложа да я деля с друг. Бях обикалял къщите на най-добрите си клиенти, но така и не спрях пред ничия врата. За две седмици бях съсипал един чудесен бизнес. Измислях си извинения за пред Мишел. Казвах й, че мъжете не са си вкъщи. Че вече не са толкова нетърпеливи. Междувременно горките хорица стояха пред портите си с изплезени езици, докато червеният камион ги подминаваше.

Разкарвах Мишел по пътищата на Тирера, без да спирам никъде. Често я карах на езерото, за да бъдем заедно сами. Не ме разбирайте погрешно — опитах се да се насиля да правя обичайните обиколки. Дори стигнах до къщата на Питър Килдъф и паркирах отпред. Гледах през отворената врата как старият Питър се приготвя. Но тъкмо преди да излезе навън, отпраших. Минавах покрай къщите на стотици редовни клиенти и знаех, че са ме видели. Но все тая. Не можех да спра.

Хрумна ми, че може някой от излъганите клиенти да ме беше изпортил на Негово преподобие. Питър Килдъф? Не Питър. Сигурно и никой от другите. Поне не нарочно. Бяха разбрали, че работата отива към края си — опитът за голямото бягство. Мисията продължаваше. Бяха решили да признаят простъпките си. Вероятно.

Да, така трябва да беше станало. След цели седмици, през които бях разкарвал Мишел по къщите на ергените в Тирера, след седмици, през които бях чакал навън от камиона, взирайки се в храстите прещип, докато тяхната самота биваше лекувана. Вече не можех да я отдавам. Исках я за себе си и само за себе си. Исках да я отведа далече и да положа планината на своята любов в краката й, пред очите й. Исках да избягам в тази планина заедно с нея. Исках да построя хижа на върха на планината, далече от нахалните натрапници. Там щях да се грижа за нея. Там щяхме да бъдем щастливи. Но не можех да намеря думи и начин да й кажа тези неща. Само шофирах наоколо като идиот и я лъжех, че няма клиенти. Глупаво обяснение след седмици страстно търсене на нейните услуги.

Тъкмо по времето на тези мои колебания ме спря Негово преподобие. Сега разбирате защо бях реагирал по този начин. Можете ли да ме разберете? Изобщо?

Тя наруши тягостната тишина.

„Той ми дава един ден, за да замина. Точно един ден.“ каза тя тихо.

„Какво?“

„Трябва да напусна страната или ще каже на полицията.“

„Копеле. А дали ще им каже как той самият се е възползвал.“

„Каза, че ще идеш в затвора ако не си тръгна, Лофтий.“

Изсмях се. Застанал в тъмнината, единствено с милионите звезди за свидетели, с изветряващото действие на алкохола, светът изглеждаше изкривен, а идеята да ме пратят в затвора изглеждаше по-скоро екзотична, отколкото ужасяваща.

„Ако пратят мен в затвора какво ще направят с него? Какво ще направят с тебе? Ще ви обесят и двамата ли?“

„Вярвам му, Лофтий. Вслушай се. Каза, че законът е против сводниците. На мен нищо няма да ми направят. Но теб ще вкарат в затвора за сводничество и незаконна печалба.“