Джак Харт - Размишления в катраненото буре

„Тогава добре. Щом на теб нищо не могат да ти направят, добре. Нека ме докладва.“

„Няма да ги оставя да те вкарат в затвора, Лофтий. Не мога да направя това.“

„Защо не?“

Копнеех да ми каже нещо необикновено, нещо нежно.

Да заяви. Да ми подскаже, че изпитва към мен това, което изпитвах към нея аз.

Тя измина крачките, които ни разделяха, провря ръка под моята, облегна глава на рамото ми и каза много тихо, много нежно, много искрено: „Защото си най-добрият приятел, когото съм имала.“

Беше красиво, но не беше онова, което очаквах да чуя. Бих предпочел да чуя: ти такъв и онакъв мръсник, но аз те обичам. Нещо такова. В този смисъл. Все пак.

„Ти си единственият мъж, който е бил добър към мен. Моята история е дълга. Много дълга. С много проблеми. Мен също не бива да ме докладват на полицията или ще загазя още повече. Моята история е дълга и аз ще ти я разкажа, но не тук. Да отидем на езерото, езерото в планината. Искам да го видя още веднъж. Искам още веднъж да бъдем там заедно.“

„Добре.“

За миг тя се поколеба дали да се качи отпред или отзад. Но аз настойчиво отворих вратата на кабината. Всичко беше свършило, така че нямаше нужда от повече конспирация. Всичко беше приключило и аз исках този път да се вози заедно с мен в кабината през Тирера без страх и срам.

Когато мълния прорязва небето дали това е гневът на Твореца, породен от нашето неуважение или това е смехът на Твореца, предизвикан от усилията ни да се борим срещу него? Кой знае? Дали го зарадвах като освободих неговото паленце или го ядосах като отхвърлих пътищата му, не знам. Може да е паднал гръм, не съм чул. Все едно, бях доволен, че разбрах своята грешка. Съвсем навреме. Не успях много да напредна в намирането на път до върха на скалата. От глупост. От некомпетентност. Нямаше нищо общо с моите желания. Ако бях намерил удобна скала, щях да се хвърля от нея, повярвайте ми. И Творецът щеше да остане много доволен. Абсолютно очарован. Тъкмо онова, което той самият би направил. Ако враговете те обидят, провеси ги на месарски куки през тестисите. Да знаят кой е шефът. Бий, за да те уважават. Да, бях се намирал точно в шепата му, без да знам това.

Добре, че се осъзнах навреме. Благодарение на избухването на стария Франк. Той те държи в шепата си, беше казал. Може и да ме беше държал, но нямах намерение да му призная правото да ме боде и човърка за свое забавление.

Не е нужно да треперя за неговата благосклонност. Дори не съм длъжен да признавам съществуването му. Над него имаше друго същество, на което той дължеше всичко, дължеше своя живот. Което той се беше опитал да скрие и дори да премахне за целите на своето превъзнасяне. Неговата майка. Божията майка. Източникът на живот и любов. Той беше мошеник. Но все пак беше неин син. Все пак беше едно от трите божествени лица. Трите божествени лица на един бог. Той беше най-възрастният. Но тя беше единственият Бог. Първият. Прегръщаща своите трима синове. Приемаща техните дела. И лошото, и доброто. Тя съзнава своята отговорност. И дори помоли своя верен и любящ син да се подложи на човешки страдания. За да засрами по-възрастния. Да го спаси. И да съобщи на хората благата вест, че пътищата на Твореца не са Божиите пътища. Че любовта, щедростта и саможертвата са по-висши от омразата, съревнованието и самолюбието. Благата вест, че ще дойде ден, когато нашата божествена майка ще престане да търпи неговия гняв и ще залее катранените му бурета до ръба, ще залее цялото му творение с една огромна вълна от любов. И ще стане ясно какъв е. Ще стане ясно, че той е просто един изобретател, един сръчен майстор. Един блуден син, отхвърлил майчината си любов и опитал да замести празнотата в душата си, сътворявайки същества, които да го боготворят, да го почитат и да задоволяват жаждата му за признание. Такъв е той.

Почти ми дожаля за него. По-лесно ти дожалява за някого, за когото и да е, за всеки, ако на рамото ти почива женска глава. Познато ли ви е усещането? Къпали ли сте лицето си в косата на жена? Усещането за това как кичурите се стичат като поточета по твоите чело, нос, устни? Вдъхвали ли сте дълбоко, дълбоко аромата на нейния парфюм? За мен беше неизразимо блаженство да изпитам всичко това, когато ме помоли да я обгърна с ръка, да я прегърна. След като бях паркирал камиона на старото място до брега на Лок Иски.

Несръчно я обгърнах с ръка и тя се сгуши в мен така, че лицето ми беше в косата й. Прегърнах я силно през рамото. Тялото й беше толкова гъвкаво и леко, сякаш можеше да се разпадне, да изчезне ако не я държах здраво. И аз я държах здраво.