Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Така се случва, когато пристигнеш в Париж, Лофтий. Нямаше значение колко им бях платила, те казваха, че трябва да плащам още. Лихва. И когато ми каза, ела в Ирландия, си помислих, защо не, това е един начин да избягам. И забягнах в Ирландия.

Ти си най-добрият ми приятел, Лофтий. Единственият мъж, който ми е помагал. Останалите. Пфу.

Те не ми помагаха. Помагаха на себе си. Само ти, Лофтий. Само ти ми помогна.

Затова не мога да ти причиня неприятности с полицията. Аз също не бива да се забърквам с полицията. Те не трябва да разберат къде се намирам. Аз не трябва да се връщам в Париж. Те ще ме намерят. Имат връзки навсякъде. Онези мъже. И ще станат зли. Много зли.“ И тя потрепери.

Слушах нейната история със затаен дъх. Прехвърлил ръка през рамото й, тя свела лице към гърдите ми, бях в състояние на няма възбуда. Въпреки това слушах всяка нейна дума напълно съсредоточено. И когато по бузата й се спусна сълза, аз я попих с устни, за да усетя прекрасната горчивина на тази солена сълза. Тя също не съзнаваше, че съм искал да се възползвам от нея. И сега се чувствах виновен. Дяволски виновен. Сконфузен. Мъжете я бяха използвали и обиждали. Жестоко. Много жестоко. И ако не бях ограничен от собствената си скованост, аз също щях да съм я използвал и обиждал.

Защо беше така? Защо мислите на мъжа се ръководят от сладострастието? Преценката му се замъглява. И това ли беше част от схемата на Твореца да обърква и пречи на мъжете да търсят любов? Това беше доста вероятно. Доста извратен тип, а?

Да. Дори начинът, по който събираше в страстта хора, които не бяха събрани по любов. И подпечатваше това съчетание с тържествеността на всички дяволски институции. Докато смъртта ни раздели. Страхотен номер. И когато започнат да страдат, той се смее, смее се докато земята и небето започнат да се тресат. Каква шега само. Какъв номер е погодил на майка си. За да покаже, че той е умният и важният, Творецът. Не може да бъде победен. Не и от нея с нейната простота. Не и от нея с нейното безразсъдно раздаване на любов. Не и от неговия страдащ брат. Нито от по-малкия брат, сияещ от вдъхновение. В това няма нищо умно. А когато мъже и жени в своите катранени бурета започнат да се занимават твърде много с любов, един бърз полъх на сладострастието ги отвежда отново в пустошта.

Да, той държеше всички ни в шепата си. И то за топките, ако става въпрос.

Тя помълча малко и аз отново съсредоточих вниманието си върху нея. Върху косата й, обливаща лицето ми всеки път, когато се навеждах към нея. Върху раменете, които притисках здраво към себе си. Върху тялото, гъвкаво и разтреперано на седалката до мен, докато зората изгряваше над Тобъркъри.

„Какво мислиш да правиш?“ попитах. Страхувах се от отговора.

„Мисля, че искам да замина за Германия. Онзи ден, когато прекосихме граничния пункт, преминахме през най-красивата страна, която съм виждала. Имаше малки селца с водоеми с патици и с дървета. Имаше градове с магазини. Имаше замъци на върховете на хълмове. Попитах ги къде се намираме. Те казаха, че това е Германия. И аз пожелах да замина и да живея в Германия. Сега разполагам с пари, Лофтий, благодарение на теб. Мога да устроя живота си в Германия. Мога да си намеря работа. Истинска работа. Никакви улици. А онези мъже няма да успеят да ме открият там. Ти ме спаси от тях, Лофтий. И ме освободи. И аз никога няма да те забравя. Ще мисля за теб всеки ден от живота си.“

Можех да изпитам задоволство от това изявление ако не беше болката от мисълта, че тя си тръгва. И не успях да кажа нищо. Глътнах си езика, както обикновено. Изявлението, което аз самият исках да направя, заседна в гърлото ми.

„Ще ме закараш до гарата, Лофтий. Да?“

„Разбира се,“ беше всичко, което успях глупашки да изтърся от талазите от мисли, чувства и думи, които бушуваха у мен.

Колко различен е черният варел на всеки от нас. Но си остава черен варел. Мишел имаше красиво тяло, толкова красиво, колкото моето беше грозно. Дяволски иронично, а? Цял живот мъкна бремето на моята отблъскваща външност, мечтаейки за красота, копнеейки. Докато Мишел беше надарена с всичката красота, която липсваше на мен, за която копнеех. И тази красота се оказа нейното бреме. Нейният затвор. Нейната казън. Трябва да признаем на Твореца, че няма равен по изтънченост. Той не просто забива ножа, но те заслепява с бижутата на ефеса.

И ние двамата, събрани от нейната красота и моята грозота, бяхме станали за миг толкова близки, че можехме да бъдем белтъкът и жълтъкът в едно яйце, но само за да бъдем разделени отново от изтънчено движение. Нямаше ли край тази негова изобретателност? Тези негови машинации?