Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Бях се вцепенил. От мъка, предполагам. Закарах я обратно в Слайго. Мотаех се наоколо, докато тя си събере багажа. И думите, които исках да изрека, останаха затворени вътре в мен.

Тя също се беше умълчала. Вярвах, че наистина съм първият човек, комуто беше разказала историята си. Да. И сега се беше умълчала. Очакваше ли от мен някаква реакция? И тя ли крещеше наум? Или просто ми беше разказала историята си понеже съм добър слушател? Като на всеки друг, бях й се сторил удобен слушател, когато беше почувствала нужда да говори? Не знаех. По дяволите, не знаех.

Но вероятно. Кой би се интересувал от мен така или иначе? По такъв начин. С моя вид на нещо, което фермерът би набучил на върха на вилата за тор.

И все пак. За един прекрасен миг. Един час. Може би два-три. Все едно. Аз я прегръщах. Държах я до себе си. Къпах лицето си в косите й. Гледах как пуква зората. Как слънцето се издига, издига. Над Док Иски. Гледах как скалите, храстите прещип и стръковете пирен се очертават в бледнеещия мрак. Докато тя ми разказваше своята история.

Да, познах рая. И това прави ада толкова по-труден за понасяне.

Закарах я на гарата. Бях вцепенен. Безмълвен. Помогнах й да качи куфарите си на влака. После слязох. На перона. Двамата. Гледахме се. Толкова много имаше за казване. Толкова малко можеше да бъде изказано.

Кондукторът започна да затваря вратите. Време за раздяла. А не бяхме си казали и дума.

По нейния си начин тя изписа на лицето си съжаление, самота, тъга. Направи физиономия. Смешна. А аз се усмихнах. Надявах се и аз да изразявам това чувство. Трябваше да плача, но проклетите сълзи бяха заседнали в гърлото ми така, както и думите.

Тя вдигана ръка. Прегърна ме. Целуна ме по бузата. После по другата буза.

„Сбогом, Лофтий,“ каза тя и стъпи на влака. Каза го нежно. Но почувствах, че гласът й затрепери.

Влакът потръпна и се задвижи. Тя си отиваше.

И усетих как сълзите ми извират и се стичат по лицето ми. Тя си беше заминала, а аз дори не бях успял да й кажа сбогом. Не казах и дума, по дяволите. Мълчах като пукал. Какво щеше да си помисли? Можех да й кажа да пише. Да ми каже дали е добре. Да знам къде се намира. Да запазим шанс да се видим отново. Някога. Но нищо. Не казах нищо. Дори не й бях казал, че я обичам.

Докато влакът напускаше гарата се обърнах да си тръгна и се ударих в кош за боклук. Изритах коша. Побързах да напусна гарата.

Светът ме очакваше навън. Студен. Сякаш арктически вятър лъхаше от самия паваж. Това беше светът без Мишел. Студен и безрадостен. Това не беше свят, в който исках да се намирам. Имах нужда от нея. Трябваше да си я върна.

А ако бях проговорил? Щеше ли да остане? Ако бях проговорил? Щеше ли да ме покани със себе си? В Германия. Където и да е. Заедно щяхме да оцелеем. Вече никога нямаше да разбера. Само защото не бях проговорил.

А думите бяха заседнали в мозъка ми. Подиграваха ми се. Изгаряха ме като лед. Никога нямаше да успея да се освободя от тях. Защото не бях проговорил, когато имах тази възможност.

Бях стигнал до камиона. Качих се. Запалих. Думите. Думите. Трябваше да изрека думите. За да знае, че я обичам. Дори от това само да й стане интересно. Или неудобно. Дори да изпиташе съжаление към мен. Трябваше да изговоря думите.

Имаше още една възможност. Последна. Линията беше лоша. Влакът беше бавен. В първата част от маршрута се движеше тромаво. Първата спирка. Кълуни. Можех да стигна до Кълуни заедно с влака. Ако побързах.

И аз бързах. Подкарах като луд, излязох от града на пътя. Знаете ли пътя? Той се извива до село Балисодеър, постоянно близо до железопътната линия. Когато стигнах Балисодеър, вече виждах задницата на влака да се промъква между къщите.

Ускорих. Профучах през селото. След моста завих наляво и се отправих към Кълуни. Знаете ли пътя между Балисодеър и Кълуни? Само завои. Събира се с железния път, после се отдалечава и отново се събира. Като в някакъв откачен валс.

Виждах влака. Въпреки извивките на пътя и правата линия на железния път, малко по малко напредвах. Настигах го. Влакът щеше да спре за няколко минути в Кълуни. Щях да успея. Продължих да натискам газта. Щях да видя Мишел. Щях да изрека думите. Може би щях да замина с нея. За Германия.

За където и да е. Или щях да я убедя да остане.

Една отсечка от пътя се гуши до самата жп линия. Сещате се. Между тях има възвишение с млади брези. Само това. Там най-после се изравних с влака. Бях превъзбуден. Намирах се само на няколко метра от нея. Бях толкова близо, че можех да виждам пътниците във вагоните. Малко над мен. Напрегнах се да открия Мишел. Знаех къде седи. Към средата на влака. И да, видях я.