Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Накрая световъртежът спря и аз се проснах върху оградата, провесил ръце от двете страни върху студения камък, за да се задържа. Опитвах се да се съсредоточа върху различни предмети, но те ми се изплъзваха. Звездите. Бялата стена. Кръчмата. Мина известно време преди нещата да се укротят.

Поиска ми се да полегна. Изпитвах почти непреодолимо желание да се просна на стената и да заспя. Но не можех да постъпя така. Ами ако вземех да се успя и някой да провери камиона? Щом се съмнеше, той щеше да изглежда много подозрително, паркиран в изоставеното село. Много подозрително. Щеше моментално да привлече внимание. Така че се насилих да остана изправен.

Самочувствието, което бях набрал, превъзмогвайки задръжките си по време на разговора там вътре, бързо се беше изпарило тук вън от гаденето, повръщането и проклетата идиотска умора.

Една забележка от разговора продължаваше да звъни в ухото ми. Той те държи в шепата си. Повтаряше се като ехо. Когато нещата се успокоиха, насочих вниманието си към това. Това, което правех. Това ли желаеше от мен той? Нима щях да вляза в капана му като премахвах онези, които са ме обидили. Това беше в неговия стил. Нали?

Не като Исус. Обърни другата страна и прочие. Никак. Исус се бореше против него и всичко негово. Но Творецът не можеше да бъде унищожен така лесно. Беше твърде хитър. Беше прецакал Исус. Беше направил така, че книжниците и фарисеите да превземат църквата. И нищо не беше се променило. Те дори се представяха за единствените, които имат право да тълкуват посланията на Исус. Хитро. Казваха на хората какво да мислят за Исус. Исус може дори да е казал: Майко, майко, защо си ме изоставила. Но онези бързо се справили. Няма такова нещо. Бог е мъж. Творец. Борец. Агресивен. Ревнив. Изискващ признание. Като всеки свестен мъж. И те превърнали църквата на Исус в старата църква на юдеите. Където продължаваха да воюват, да се мразят и убиват, както си знаят.

Така че какво правех аз?

Да мразя и убивам като тях? Да вляза сам в капана му. Да предам майка му. След като беше изпратила своя любящ син в напразен опит да спаси света като спаси своя блуден син, който го е създал. Страданията на Исус е трябвало да отразят страданията на света право в лицето на Твореца. Да го отразят от дълбините на катранения варел право в очите му, докато онзи гледа надолу и се възхищава от своето майсторство. Дали го разчувствал? Съвсем не.

И все пак. Единственият начин той да бъде лишен от своето доволството е като се отхвърлят неговите методи. Като се настоява на любовта в неговия враждебен свят. Като се отхвърля съревнованието в неговия свят на борба. Да се остава в анонимност със същата решимост, с която той и неговите последователи изискват почит, величие и признание.

Трябваше да внимавам да не попадна в капана му. Да внимавам да не играя по неговата свирка.

Вратата на кръчмата се отвори и аз чух гласове. Отиваха си. Клиентите. Трябваше да се размърдам, иначе рискувах отново да се сблъскам с Франк и другарите му. Краката ми бяха по-стабилни, а главата ми се беше избистрила. Стомахът ми беше празен. Дори почувствах глад. Дадох си сметка, че не бях хапнал нищо цял ден. Селският път беше толкова тъмен, че трябваше да внимавам да не се спъна и падна някъде в бързината.

Трябваше да се махна от пътя преди някой да ме е видял. Трябваше да стигна до изоставеното село.

Когато стигнах обратно там, камионът беше тих и тъмен като небето над мен. Спрях се. Седнах на бронята. Да помисля. Правилно ли постъпвах? Да. Не можех да си позволя да върша волята на Твореца. Не можех да понеса мисълта, че съм действал така, както би постъпил той. Мисълта за неговия смях, докато политам от върха на скалата. А викът на Кор а дТон щеше да се чуе от другата страна на планината Окс. Моят вик. Неговият смях. Не, тази нямаше да стане. По дяволите, не.

Отидох при задната врата на камиона. Отключих вратата и отворих. Изчаках. Спокоен. Внимаващ.

Бързо изникна черната фигура на Негово преподобие. Арогантна. Развяваща накърненото си достойнство като знаме. Без да ме погледне. Плю си на петите, щом краката му докоснаха земята. Изчезна в нощта.

Мишел излезе по-бавно. Не й помогнах, както обикновено правех. Тя ме изгледа в тъмнината. Опитваше се да прецени ситуацията. Изглеждаше уморена и учудена. Но беше пъргава и скочи на земята. Приближи се до мен, аз не помръднах.

„Вече си имаш враг, Лофтий,“ каза тя като поклати глава и кимна в посоката, в която беше изчезнал Негово преподобие.