Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Какво облекчение. Повтаряха историята на Малоуни, за да му се подиграват. Той не изтрезняваше. Така че приписаха видението на ефекта на алкохола. Кошмарите на делириума. Съвсем очаквана халюцинация. Направо неизбежна. Какво облекчение беше за мен. Последното нещо, което ми трябваше сега, беше още внимание.

Наблюдавали ли сте как пада дъждът в катранен варел? Интересно е. Първо пускаш камъчето в центъра и задвижваш вълните. После наблюдаваш дъждовните капки. Как се сипят. Без да влияят на вълната. Поне не забележимо. Просто нещо външно. От никъде, дребно привнасяне. Вълната поглъща дъждовната капка с лекота. И въпреки това е нещо допълнително. Идващо от никъде. Привнасяне.

Трябваше да открия алкохола по-рано. Цял живот бях прекарал в ужас от собствения си глас. Ужас от гласа ми. Откакто още бях съвсем малък. Страхувах се от вълната насмешка, която щеше да ме залее, щом само отворех уста да проговоря. Вълната от насмешка. Така че бързо се научих да си държа устата затворена. Така намалявах опасността да се изложа.

Но пиенето. Нещо привнесено. От никъде. Като дъждовна капка във вълна. Нещо естествено, но необичайно. Трябваше да съм го открил по-рано. Трябваше да ми се е случило по-рано. Както и да е. Не че не се е намирал алкохол наоколо. Просто не му бях обръщал внимание. Предполагам, мислел съм, че прави хората да оглупяват. Като Малоуни, търговецът на добитък. Че замъглява мозъка. Моят мозък и без това си беше замъглен. Не можех да си позволя да оглупея още повече. Пиенето не беше за мен. Не че някога бях разсъждавал по този начин, едва ли изобщо бях разсъждавал. Тези мисли си бяха там без някога да съм ги извиквал.

Но колко грешах за пиенето. Колко само грешах. Първата чаша Гинес в Плажния бар изпих с усилие, като лекарство, което трябва да изпиеш поради причини, които нямат нищо общо с желанието. Но доста бързо свикнах с вкуса. Щом обезболяващият ефект се задейства, вкусовите възприятия първи излязоха от строя. Оплетената верига, бодливата тел на напрежението и болката бяха подложени на атака.

Последваха още халби, тъй като всеки от мъжете черпеше по един рунд. В това число и аз. Започвах да оценявам ефекта на алкохола. Тържествувах над падналите вековни укрепления. Тържествувах над рухващите валове, които ме бяха държали в плен не по-малко жестоко от истински затвор. Всички те сега се разпадаха.

Дойде моят ред да почерпя. Беше ми неудобно, бях неспокоен. Оказа се, че само трябва да кимна на бармана и да му подам една петачка, когато остави питиетата на масата пред нас.

Много по-трудно се оказа да получа информация от Франк, мъжът, който притежаваше земята, през която трябваше да мина, за да стигна до върха на Окрис Хед и после до Кор а дТон.

„Аз съм последният човек, роден в село Окрис,“ каза той. „Можеш ли да повярваш?“

Бях готов да повярвам всичко, което ми каже, ако ми кажеше също така как да стигна до въшливата му земя и да приключа със задачата по своето затриване.

„Изоставено. От седемдесет години.“ Старецът кимаше съчувствено.

„Някога беше приятно място,“ каза мъжът, когото наричаха Лади с тон, който предполагаше, че са обсъждали темата и преди и вече няма много какво да се каже. Беше ритуален разговор от типа, който бях слушал толкова пъти, когато ходех на гости у стари хора.

„Колко семейства имаше там едно време?“ попита Пади така сякаш вече беше чувал отговора на този въпрос хиляда пъти.

„Поне дузина трябва да са били,“ отговори Франк така, сякаш за първи път му задаваха този въпрос. „Някои от къщите вече бяха празни, когато бях дете. Но Кели още живееха там, а също и О’Хара и Малоуни. Те заминаха по мое време. Отидоха в Чикаго, повечето.“

„А другите къщи чии бяха?“ попита Пади. Ако не бързах и не бях неспокоен и нервен, щях да изпитам удоволствие от този ритуален разговор, щях да се радвам на тези брадясали факти, прехвърляни отново като зърна на броеница. Алкохолът обаче убиваше нервността ми и аз постепенно бях въвлечен в разговора.

„Една от къщите беше на Пат Хийли. Той живееше при племенника си в Скрийн по мое време, но всеки ден идваше с колелото да нагледа къщата и добитъка.“

„Само пет се помнят.“

„Една от къщите принадлежеше на семейство Килауий, но те нямаха земя и не идваха да я нагледат. Друга къща принадлежеше на семейство Ланг, но те продадоха къщата и четирите акра земя на Майк Кели, когато заминаваха за Америка.“

„Още трябва да е имало. Ти сам каза, че са били поне дузина къщи едно време“