Джак Харт - Размишления в катраненото буре

„Има някое хубаво място, където да отидем. Да?“

Знаех какво има предвид. Място като плажа на Росес Пойнт. Като долината на Гленкар с водопадите, изсипващи се от гърбицата на Бен Булбен. Място, където можехме да се разхождаме, без да се опасяваме, че някой ще ни види. Но сега се намирахме в Тирера и тя трябваше да остане скрита в задната част на камиона.

После се сетих за Езерото и казах „да, има едно място, където можем да отидем.“ И подкарах. Изкачих планинския склон. Къщите останаха зад нас. Фермите също. Също и зелените поля.

Когато изкачихме стръмнината, езерото се показа пред нас. Покрай брега вървеше малък черен път, дори не път, а по-скоро пътека от чакъл, вероятно разхвърлен от някой камион. Беше достатъчен, за да мога да паркирам далеч от пътя, който се виеше от другата страна на езерото и изкачваше другия склон на планината. Дори ловец не можеше да прекоси планината без автомобил. На километри наоколо нямаше жива душа, а единственото движение беше ленивото придвижване на овцете между скалите в търсене на оскъдната трева.

Когато слезе от камиона, Мишел беше поразена от пейзажа. Тя засенчи с ръка очите си, за да ги предпази от светлината и да огледа хоризонта.

„Къде сме? Красиво е,“ възкликна тя.

„Езерото,“ отговорих.

Тя се разходи между големите камъни, натискайки с крак почвата, която беше мека и еластична като гъба поради сухите коренища отдолу.

„Виж,“ посочи тя малкия поток, издълбал легло в склона на планината, който скачаше от отвесните скали над езерото.

„Виж,“ отвърнах, сочейки хълма от другата страна на езерото, потънал в мрачната сянка на облак, който се движеше през иначе ясно-синьо небе.

„Прекрасно.“

Разхождахме се покрай езерото и вдигахме изсъхнали и избелели клони, хвърляхме ги във водата и гледахме как плават по леките вълни в езерото.

Когато стигнахме до малко заливче с чакълест плаж, тя събу обувките си и нагази до колене в кафявата вода. Седнах на един камък и я наблюдавах как гази доволно наоколо в малките, тъмни вълни, които миеха глезените й и се плискаха в пищялите и тънките й прасци.

Обърнали ли сте внимание колко красиво нещо са женските глезени? Джон Патрик Мърфи, един старец, при който като дете ходех на гости, старец с многобройни впечатления за такива неща, веднъж заяви, че може да прецени дадена жена само по нейните глезени. Останалата част от тялото винаги съответства на глезените, а също характерът и темпераментът. Да, всичко може да се прецени от внимателния оглед на женските глезени. Самият той съжаляваше, че не беше се отправил на път заедно с една бездомница, която притежавала най-красивите глезени на света. Тънки като на състезателен кон. Да, тази скитница притежавала расата на чистокръвен кон, откъдето и да я била наследила. Голямото му съжаление беше, дето не беше тръгнал с нея.

Може би имаше право. Ако могат да видят живота ти само по дланта, защо да не могат да го направят по глезените? Особено човек като Джон Патрик, който цял живот се беше занимавал с това. Все пак това сигурно важи само за жените. Едва ли може да се гледа на мъжките глезени по същия начин. Едва ли. Той никога не спомена нищо за мъжки глезени.

Той сигурно би пожелал да тръгне с Мишел. Ако я беше видял да гази боса в езерото Иски. Стъпвайки предпазливо. Разкривайки тънките си глезени над кафеникавите вълни. Тънки като на състезателен кон. Наистина. Съвсем. Чистокръвен кон. Откъдето и да ги беше наследила. Той би поел на път с Мишел. Ако беше жив.

Чувството за отдалеченост успокои обичайната ми за Тирера предпазливост. Така и не забелязах малкия бял фолксваген костенурка, който се приближаваше, подскачайки по пътя от Тобъркъри.

„Бързо,“ извиках, когато го зърнах на една височинка, докато се колебаеше как да продължи.

„Скрий се.“

Миг по-късно колата отново изчезна в една падина. Тя излезе на брега и се скри зад един голям камък. Колата отново се появи и забави ход, приближавайки камиона, и аз успях да видя как водачът изпъваше врат, за да ме огледа. Беше Малоуни, търговецът на говеда. Връщаше се от някой панаир или изложение. Докато отминаваше, на около сто ярда от мен, съвсем небрежно сякаш, ми махна за поздрав.

По-късно чух разказите за това как, когато Малоуни пристигнал в Тирера, разправял из кръчмите за някакво видение. Твърдял, че ме е видял на брега на езерото. Бил съм изпаднал в транс. Втренчен в красива жена, която газела в езерото. Но докато се приближи, тя изчезнала.