Джак Харт - Размишления в катраненото буре

„Друго нещо, което знам е, че не е хубаво да се спира насред пътя. Не е на хубаво. Затова отсега нататък само ще обикалям по къщите.“

„Така ли?“ повтори тя. „Ами сергията пред църквата?“ „Това е друго. Там всичко е наред. Там винаги е на хубаво.“

„Разбирам.“

„Най-добре се приберете и чакайте аз да ви навестя. В първия добър ден за семейни ще ви се обадя. Обещавам.“

„Добре, Лофти, така ще постъпим. Ще чакаме да дойдеш. Господ да те благослови.“

„Вас също. Всички ви.“

Те се дръпнаха и аз продължих изпълнен с възторг от начина, по който се бях справил с тази ситуация. Идваше ми да викам ура и да свиркам. Но се страхувах да не привлека внимание. Трябваше да бъда внимателен. Особено докато Мишел беше отзад.

Все пак реших да разпределяме дните по-равномерно. Повече дни с религиозните стоки и олтара. Повече дни за тъпите семейни хора.

Имаше и дни, в които не правехме нито едно от двете. Дни, в които идвах да взема Мишел, а тя беше в едно от своите мрачни настроения и проклинаше тихо на език, който не беше английски, но не звучеше и като френски. Очите й преливаха от гняв и злоба. Това бяха лоши дни за нея. Но в известен смисъл бяха чудесни дни за мен. Тя нито веднъж не ме погледна с гняв или враждебност. Винаги беше ясно, че не ме брои към нещата, които я дразнеха и потискаха. Не, аз бях на нейна страна. Каквото и да беше това, ние бяхме вътре заедно. Понякога дори ме прегръщаше, докато беше в такова настроение. Прегръщаше ме сякаш в тези моменти аз бях единствената й утеха. И казваше: „Лофтий, да отидем днес някъде. Не на работа.“

В такива чудесни дни тя правеше сандвичи и пълнеше термос с кафе. Купувахме си кифли или бисквити. И се отправяхме в напълно различна посока. Возехме се заедно в кабината. Щом излезехме северно от град Слайго, нямаше опасност да ни види някой от Тирера. Те никога не ходеха по-далече от Слайго. Така че можехме спокойно да пътуваме заедно. Никой нямаше да тръгне да задава въпроси. Никой нямаше да доложи, че е видял Лофти по пътя за Бъндоран с една засукана блондинка в камиона. Не, бяхме напълно свободни. Мишел се отърваваше от мрачното си настроение. Забравяше. Възхищаваше се от пейзажа на всеки завой от пътя.

Ако времето беше хубаво, ходехме на плажа. В Страндхил. В Росес Пойнт. Веднъж стигнахме на север чак до Росноула. Ходехме на места, които никога не бях посещавал. Места, изпълнени с живот, където хората отиваха за удоволствие. Излежаваха се на слънце. На пясъка. Газеха във водата. Ние също правехме такива неща. Гледахме как децата копаят в пясъка дупки или строят замъци с ярко оцветени лопатки и още по-ярки кофички. Веселие. Такава беше атмосферата. И ние се включвахме сякаш това беше наше право по рождение.

Беше прекрасно да лежа с Мишел на плажа, да делим една кърпа сякаш сме гаджета, да си взимам сандвич, докато тя ги поделя, да държа чаша кафе, докато тя сипва мляко. Дребни неща, които вършехме заедно, без да говорим. Такива дни бяха самата радост и слънцето грееше ярко през белите пухкави облаци. Огряваше Мишел, облечена в шорти и блуза с ярки цветове. Грееше върху мен с неуместното ми тежко кафяво сако и неуместните ми рипсени панталони. Грееше.

В други дни, когато слънцето не беше толкова ярко, карахме навътре в сушата и разглеждахме места, където винаги бях искал да отида, но не бях пожелал да ги посетя сам.

На една такава екскурзия нагоре по течението на река Гаравоуг, стигнахме до езерото Гил. Ходили ли сте в Лок Гил? Беше абсолютно вълшебно. Бях чувал неведнъж колко било красиво, но мястото надмина всичките ми очаквания. Първото място, където спряхме беше Тобърналт, най-страхотният свещен кладенец. Самият извор беше силен, с изрязани каменни стени, и от него тръгваше дълбок пълноводен поток, който се вливаше в езерото. Намираше се в горичка на хълма с пещера, вкопана в скалите и каменни стъпала, които водеха нагоре и надолу. Точно по мой вкус. Имаше каменна плоча, използвана през времената на Запрещението за църковни служби. Може да е била олтар през езическите времена. Огромни дървета, бук, дъб, чинар, създаваха чуден балдахин над главите ни. Можех да стоя там цял ден. Мишел също беше омагьосана.

„Тук човек може да се моли. Тук човек може да бъде свят,“ забеляза тя.

„Тук човек може да бъде и щастлив,“ отвърнах. „Стига да не е нужно да се връщаш обратно в света.“

„Да,“ кимна тя като се оглеждаше смръщено.

Но не можехме да останем там вечно. Трябваше да продължим. Беше истински разкош да стои в кабината до мен, вместо да се крие отзад. Разкош беше заедно да посетим тези места за първи път. Разкош беше да слушам как ахва от всяка нова гледка.