Джак Харт - Размишления в катраненото буре

„Искаш ли да хвърлиш един поглед в камиона?“ опивах се да бъда съвсем небрежен.

Той се изсмя. „Прав си, Лофти. На моята възраст би трябвало да си казвам молитвата вместо да мечтая. Но кой знае. Може пък да направиш още някое чудо и мечтата да се сбъдне.“

Отидохме заедно до камиона. Той не беше усетил нищо необичайно въпреки потока от чувства, който се опитвах да сдържам. Замълчах, отворих задната врата, поставих стъпалото и се дръпнах, за да влезе. Когато се качи, затворих вратата.

Чак тогава изпуснах парата. Стоях на пътя и се смеех в шепи. Отдалечих се от камиона, за да не чуят смеха ми, когато избухнеше изпод пръстите ми. Той вече не можеше да бъде сдържан с ръка и аз го отпуших. Смеех се на шегата, която бях изиграл на моя обичан приятел Питър Килдъф, представях си как се озовава с Мишел вместо с олтара и статуите и иконите. Смеех се от радост заради сбъдването на мечтите му, изпълването на желанията му, укротяването на копнежа му, утоляването на дълбокия глад. Смях се, докато сълзи потекоха по лицето ми. Когато престанах да се смея, сълзите продължиха да текат по глупавото ми лице. Сълзи за мен самия.

Докато Питър Килдъф отново се появи от камиона, бях се разтоварил от всичките прекалени чувства. Владеех се. Когато стъпи на земята и погледна към камиона, чиято врата се беше затворила, на лицето му беше изписано изумление. Настроението от шегата отново се събуди у мен.

„Това истина ли беше?“ Погледна ме с широка усмивка на лицето, но гласът му звучеше сякаш наистина очаква потвърждение.

„Просто сбъдната мечта,“ отговорих и му се усмихнах в отговор.

„Откъде се взе тя?“

„Не ме питай и няма да те лъжа.“ Изтърсих училищния лаф от времето, когато бях дете. С Мишел се бяхме уговорили да не даваме информация на никой, да не се разбере как сме се запознали. Не исках хората да узнаят моята полза от поклонението в Лурд.

„Ами Лофти, мога само да кажа, че наистина си чудотворец. Почакай секунда. След като си се порадвал на мелодията, трябва да платиш на музиканта.“ И той влезе в къщата за пари.

Потропах на задната врата на камиона. Като непознат. После я отворих. Да проверя дали всичко е наред.

Тя кимна с глава. „Да, имаше нужда от момиче. Има нужда и от практика. Никога ли не се къпе? Не?“

Бях забравил за това. Тези хора си миеха лицата веднъж седмично преди литургия. Толкова им беше хигиената.

Питър се върна и аз му позволих да се качи отново при Мишел. За това също се бяхме договорили. Тя да има грижата за парите. В края на деня щяхме да ги делим по равно. Бяхме партньори. Аз бях нейният мениджър. На улицата му викали другояче, каза тя. Не било хубав термин, но подхождал на въпросните мъже.

Придружих Питър до вратата на къщата му. Той сияеше от радост. Все още беше като хипнотизиран.

„Искаш ли да ме повикаш пак?“

„Утре става ли?“

„Не, утре не. Има и други хора, на които трябва да се обадя. Но ще се върна. Има две условия.“

„И двайсет и две да са, пак ще се съглася. Какви са те?“

„Да не казваш на никого за това. И да си чист следващия път. Вземи баня.“

„Съгласен съм, разбира се. А кога ще дойдеш пак?“

„Не знам.“

„Тогава как да разбера кога да се измия?“

Вдигнах рамене. Не можех да му помогна по този въпрос.

„Няма значение,“ каза. „Ще се мия всеки ден. За всеки случай.“

„Няма лошо,“ съгласих се. „За всеки случай.“

Вече затварях портика, когато ме извика отново.

„Лофти“

Погледнах натам. Беше застанал в рамката на вратата сякаш позираше за снимка. Отвори уста да каже нещо, после я затвори и прочувствено вдигна палец.

В Тирера имаше хиляда души като Питър Килдъф и моята задача беше да стигна до всеки един. Старчета, които през целия си живот не се бяха доближавали до жена повече от това да я зърнат през пътеката по време на неделната служба. Младежи, чиито връстници бяха заминали за големите градове, Англия и Америка. Гладни мъже, чиито къщи бяха олицетворение на нуждата, занемарени колиби с обезцветени стени и прозорци, помътнели от прах.

Това бяха хората, които обичах, моите приятели, и аз нетърпеливо се захванах със задачата да внеса в живота им малко красота, любов и мир. И те откликнаха. Точно като Питър Килдъф. Сякаш им бях доставил рая с камион. Бяха безгранично благодарни. Почти ме боготворяха. И аз удвоих усилията си. Да стигам до повече хора. Да стигам по-често до тях.

А как само се промениха. Почти за нула време. Условията бяха еднакви за всички. Трябваше да спазват пълна тайна и да се къпят всеки ден. За всеки случай. Изведнъж започнаха да се вълнуват как изглеждат. Купуваха си нови дрехи за неделя, носеха неделните си дрехи през седмицата, захвърлиха старите парцали. Стояха си вкъщи, за всеки случай, вместо да отидат в кръчмата. А и къщите им светнаха. Чисти прозорци тук. Нови пердета там. Пътеките и улиците почистени от тревата. Нова боя тук, сменени керемиди на протеклия покрив там.