Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Проверих селото като надничах над врати и огради. Бях се уверил, че няма изход, освен че е cul-de-sac. Нямаше излаз към нивите под скалите. А трябваше все пак някъде да има някаква пътека. Изобщо не си спомнях къде бяхме оставили колата тогава, когато бях идвал като дете. Нямах спомен къде сме пресекли нивите. Това беше един проклет ребус.

Повървях по пътеката до там, където излизаше на пътя.

Не само селото беше изоставено. Цялата околност беше пуста. Когото и да бях срещнал, щях да го разпитам. Вече нямаше от какво да се опасявам. Не ми беше останало нищо за губене. Но и никой не се появи. Никакви признаци на живот, където и да било. По пътя не се виждаше жива душа. Звездите вече обсипваха небосклона. Нямаше луна. Идеална нощ за скок в бездната. Излязох на кръстовището. Спомних си, че малко по-нататък по пътя имаше кръчма, Плажният бар. Защо не? Там непременно щяха да ме упътят.

Вътре имаше едва няколко посетители. Само мъже, десетина-дванайсет човека. Огледах се. Седяха на групи, улисани в разговори. Отидох на бара и се обърнах към бармана.

„Бихте ли ми казали къде се намира Кор а дТон?“

Той ме погледна изненадано, докато наливаше халба бира. „Имаш предвид как се стига до там?“

„Да.“

Той се съсредоточи върху халбата. После я постави на тезгяха. „Виждаш ли онзи старец ей там? С кепето. Той притежава земя до Кор а дТон. Той най-добре ще знае как да те упъти.“

„Добре. Благодаря.“

Застанах до масата, на която седяха трима души. Вървеше някакъв оживен разговор и те не ме забелязаха веднага. Почаках да настъпи пауза. Пауза не настъпи. Изглеждаха пийнали.

Когато прецених, че съм изчакал достатъчно, за да не бъда груб, потупах стареца с кепето по рамото.

„Извинете, че се намесвам. Но бих искал да науча къде е пътят за Кор а дТон, а барманът ме посъветва да се обърна към вас.“

Той вдигна към мен празен поглед. Беше очевидно, че се е натряскал.

„Каза, че имате земя там,“ продължих.

„Имам.“

Стоях и чаках да ми отговори, а той седеше и ме гледаше като да бях марсианец.

„Сега се сетих кой си,“ заяви той. „Ти си момъкът, който продава медальони. Прав ли съм?“

„Да.“

„Разбира се, че съм прав. Познах те веднага. Седни тук като добро момче и пийни с нас.“

„Не, благодаря, няма да пия, така съм добре,“ отвърнах и седнах на свободния стол.

„Мик, дай на момъка чаша черна бира,“ викна той на бармана.

„Наистина няма нужда, така съм добре, благодаря,“ противопоставих се аз.

„Разбира се, че си добре. С твоя бизнес няма как да не си добре. Не като нас другите. Поне не като мен. Знаеш ли на колко години съм? Хайде. Опитай се да отгатнеш.“

Погледнах го. Беше здрав и жилав, но вятърът и слънцето бяха жулили лицето му дълго. Изглеждаше на осемдесет. Но явно желаеше да го ласкаят, след като говореше за възрастта си. А в мой интерес беше да го предразположа, ако исках да получа информацията, която търсех.

„Седемдесет,“ казах.

„Не е ли това изумително?“ той се плесна по коляното с безкрайно доволство. „Задавам този въпрос на всеки. И всеки ми дава един и същи отговор. Около седемдесет. И знаеш ли какво. Другия месец навършвам осемдесет. На толкова ставам. Абсолютно точно. Та не съм ли голяма работа за възрастта си, щом всеки ми дава горе-долу седемдесет? Млади момко, ще пийнеш с нас и след това ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш за Кор а дТон.“

Когато надникнеш в катранен варел в спокоен ден водният диск долу е като кръгло огледало. Водата е абсолютно равна и гладка. Взираш се в своето отражение, докато научиш и последната си грозна черта. Когато вече не издържаш, пускаш малко камъче в средата на диска. Пльок. И концентричната вълна подема своето движение. В началото силна. Оформена. Ясна. Изпълнена с решимост. После среща стената и се обръща, срещайки последвалите я вълни. Проправяйки си път през тях. Опитвайки се да събере отново силата си в точката, от която е тръгнала. Пресрещана и обезсилвана от своите последвали я вълни, продължаващи да се надигат от центъра. Разказах ви за това. Колко дяволски интересно е да се наблюдава.

Това, което се случва с отражението ти през това време също е много интересно. Отначало трепка и се изкривява. После се разпада напълно до отделни фрагменти. Порази ме мисълта, че може би Творецът не харесва онова, което вижда в катранения варел. Може би се чувства несъвършен. Самозванец. Излишен. Чувства се сякаш, когато всичко свърши, той просто си играе с пластилина, който е откраднал от майка си.