Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Никога обаче не бях се връщал в Кор а дТон. След онова посещение с майка ми и монахинята. Не исках никога да се върна там. Не исках да си припомням онези мечти. Още изпитвах болката от разочарованието. Все още изпитвах гняв към съществото, което ми беше причинило такава мъка. Така че проблемът, пред който бях изправен, докато карах по странични пътища в сгъстяващия се мрак се състоеше в това, че не знаех къде минава пътеката за Кор а дТон. Спомнях си само, че се минаваше през някакви ниви. Само толкова. Така че сега трябваше да потърся отклонението към скалата.

Имах груба представа къде се намира скалата и карах бавно по пътя, оглеждайки се за пътека или коларски път, които да ме отведат там, където се бях запътил.

Зад мен се показа кола, която караше на дълги светлини. Блясъкът ме заслепи и аз отклоних поглед от огледалото. Поради мигновеното заслепяване не можех вече да следя добре стените и живите плетове отляво. Изтеглих се встрани, за да пропусна колата. Тя обаче не отмина. И продължаваше да е на дълги. Намалих още и се дръпнах съвсем до канавката. Колата отзад обаче не премина. Вярно, че пътят беше тесен, но всеки с малко опит по тези пътища можеше лесно да ме задмине, както бях намалил и се бях дръпнал встрани.

Започнах да се паникьосвам. Може би се беше разчуло. Може би Негово преподобие беше имал някакъв важен ангажимент, например да забавлява мисионерите. Може би някой го беше видял да влиза в камиона. Ако бяха обявили, че е изчезнал, може би сега ме издирваха, за да ме разпитат за внезапното му изчезване. Може би са решили, че бързото ми отпътуване е подозрително.

Поради това, че нито виждах, нито можех да се съсредоточа върху пътя, бях готов да спра съвсем. Да го накарам да ме задмине. Но ако наистина ме преследваха, щяха просто да ме преградят. Така че вместо да спра, натиснах газта и продължих. Колата зад мен също ускори и продължи да ме следва. Сега вече наистина се разтревожих. На кръстовището завих надясно по посока на главния път, където можех евентуално да се откъсна от преследвача. Погледнах в огледалото. Почти изкрещях от облекчение. Колата беше продължила направо. Не ме преследваха. Още не.

Не ми се щеше да спра и да обърна камиона обратно. Все още изпитвах страх. Пък и това можеше да привлече вниманието. Вместо това направих обиколка по малките пътища, докато отново се озовах в отсечката, която беше в съседство със скалите. И отново изпъвах врат и напрягах поглед в търсене на пътя до Кор а дТон.

Не успях да го открия. Вече беше дяволски тъмно. Подкарах към село Окрис. Изоставеното село. Сивите полуразрушени къщи изглеждаха зловещи в тъмнината. Продължих да пълзя напред, търсейки пътека или врата, от която да стигна до скалите. Не извадих късмет. Спрях на улица с избуяла трева до една от съборетините. Налагаше се да обърна посоката. Cul-de-sac. Френски. Чудех се дали си говорят на френски отзад в камиона. Нямаше да се учудя. Нямаше да е странно, ако Негово преподобие поназнайваше френски.

Наоколо нямаше никакви признаци на живот и аз изключих двигателя. Изключих и фаровете. Дори да ме търсеха, тук нямаше да ме намерят. Не и преди да се съмне.

Откъм каросерията не идваше нито звук. Нито на френски, нито на английски. Дали пък бяха заспали? Или се бяха изпотрепали? Заслушах се. Щеше ми се да издадат някакъв звук. Не желаех да се хвърля от скалата с два трупа отзад. Би било излишно. Нито звук. Нито дори дишане. Дали не го правеха отново? Може и да го правеха. Възползваха се от случая. Защо да пропускаш възможността, която ти е паднала. Тази мисъл ми помогна да наточа острието на яда.

Слязох от камиона и се разходих из селото. Търсех. Някога това е било оживено място. Преди сто години. Дори по-малко. С богата история. Окрис. Имало е и манастир. Оттук монасите отивали в Инишмърей. Не бях ходил там. А винаги ми се е искало. Особено, за да видя Камъните на проклятието.

Чували ли сте за Камъните на проклятието? Това са специални камъни, които въртиш по посока обратна на часовниковата стрелка, изричайки молитва за проклятие върху врага ти. Винаги съм искал да го направя. Да пробвам. И най-вече сега. Ако имах един от тези камъни, щях да се погрижа за Негово преподобие. Щях да го превърна в еж. Или в магаре. По-добре магаре. Пак щеше да носи яка. Щях да го продам на калайджиите без пари. За две калайдисани менчета, може би. Би било добре. Щеше да ми спести труда да се хвърлям. И щеше да спести един камион.

Ами да, няколко камъка на проклятието щяха да ми свършат работа. И после сигурно щях да почна да ги продавам из околията. Следващата услуга, която щях да предоставям. „Добро утро, госпожо. Бихте ли желали да прокълнете някого тази сутрин?“ Колко му е? Бях започнал с броеници и бях стигнал далече. Защо да не продължа още малко нататък?