Джак Харт - Размишления в катраненото буре

За да бъда смален отново до малко момче. И не бях ли? Да ми бъде напомнено, че се намирам в своя катранен варел. От който нямах право да се опитвам да се изкатеря навън или да скоча или да преплувам. Нито да превъзмогна себе си.

И все пак. Надежда имаше. Трябваше да има надежда. Божията майка. Скръбна. Понякога. Воюваща със своя вироглав син. Намесваща се. За да влее малко любов в дълбините на най-дълбокия и тъмен идиотски катранен варел.

Това и се случи. Получих писмо. С френска пощенска марка. С моето име, изписано с печатни букви. С моя адрес. Отворих го. Вцепенен от вълнение. С изтръпнали възприятия. Пощенска картичка. С няколко думи. Надписано така, както я бях помолил да го направи: СЛАЙГО. СЪБОТА 3 МАЙ 17.30 — МИШЕЛ.

Тя пристигаше.

Препрочетох няколкото думи стотици пъти. Докосвах хартията. Вдъхвах мириса й. За да се уверя, че е истинска. Беше истинска.

Исках да изтичам навън. Да се разкрещя. Тя пристига!

После паника. Съмнение. Тревога. Какво очакваше тя? Щеше ли всичко да се окаже провал? Ако съдех по своята история, трябваше да се окаже провал.

Имало е моменти, когато съм чувствал силата на съдбата да ме издига като вълшебен прилив. Когато спомените ми са потъвали като ненужен товар. И след това приливът се е оттеглял, оставяйки ме да газя през шлаката, от която съм бил достатъчно глупав да си мисля, че съм се отървал завинаги. Сякаш Творецът ме беше предпочел за своята игра за удоволствие.

Нощем, в лепкавия мрак на стаята ме преследваше образът на Мишел, застанала пред мен по сутиен и бикини, разкопчаваща ризата ми. Въпреки упоритостта ми, чертите на лицето й вече бяха започнали да избледняват. Въпреки това споменът за нейната кожа беше пресен и осезаем, ярък, дразнеше ме и ме подиграваше. Въртях се, измъчен, в леглото си, крещях наум, крещях обиди към себе си затова, че бях успял да се проваля, когато беше милион пъти по-лесно да успея. Това бях аз.

На всичко отгоре между пристигането на писмото и съботата, в която пристигаше Мишел нямаше много време. При всяко мое посещение в града ходех до гарата. За да се уверя, че още е там. Че знам пътя. Че има влак от Дъблин, който пристига събота вечер в 17.30.

Обмислях дали да не се обадя на Питър Килдъф и другите ми любими хора да им кажа, че скоро мечтите им ще се сбъднат. После премислих. По-добре беше да изчакам да видя какво смята Мишел. Момиче. Момиче в Тирера. Дори да трябваше да я деля с всички мъже в околията, това си беше истинско чудо.

Обиколките с камиона ме отегчаваха. Хората продължаваха да вдигат врява около мен. Продължаваха да купуват стоката ми със същата охота. Но мислите ми вече не бяха в тях. Дори когато хората идваха да изразят благодарността си затова, че съм спасил реколтата или добитъка им, че съм излекувал тежките им болести, че съм ги спасил от нещастието, не изпитвах никакъв ентусиазъм или удовлетворение. Можех да мисля само за едно нещо. За един човек. Всякакви други съображения бяха захвърлени в прашните шкафове на безличното.

Болезненото очакване. Две клонки, плуващи бавно една към друга. Безкрайно бавно. Два свята. Които щяха да се докоснат.

Въпреки огромната тълпа, която слизаше от влака, я зърнах веднага щом стъпи на перона. Тя остави на земята голям куфар и отново се качи във вагона. Докато стигна до нея, тя свали още един голям куфар и го сложи до първия. После се огледа и ме видя. Любимото й лице засия.

«Лофтий. Ти дойде.»

Тя разтвори ръце и ме прегърна. После ме целуна първо по едната буза, после по другата. Отдръпна се да ме погледне. Побутна брадичката ми с пръст, за да затвори устата ми.

Бях онемял. Бях оглупял. Но това беше без значение. Тя сякаш разбираше как се чувствам. Колко щастлив се чувствах да я видя отново. Думите бяха излишни.

Взех куфарите й от перона и ги занесох в камиона, който бях паркирал наблизо. Тежестта им ми подсказа, че е взела всичко, което притежава, че планираше продължително посещение. Може би щеше да остане.

«Това е твоят камион. Да?»

Тя стоеше и му се любуваше сякаш беше някакъв скъп спортен автомобил. Обиколи го, за да го разгледа. «Чудесен е.»

Сложих куфарите отзад и отворих вратата на кабината, за да се качи. Камионът винаги беше означавал много за мен. Много. Но сега се беше превърнал в нещо друго. Различно. Тя седеше вътре. До мен. В кабината.

«Къде искаш да отидеш?» попитах я.

«Карай докато разгледам града. После ще потърсим хотел. Окей?»

«Окей.»

Обиколих правоъгълника от улици, които обрамчваха центъра. После малките странични улички. Тя изрази възхищение от вида и устройството на града.