Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Може би. Може би. Но колкото и огромен да беше този катранен варел, той самият щеше да бъде отнесен от големия потоп. В това бях твърдо уверен.

Но все пак си мислех, че ни е хванал в отделни варели. Това усещане се засили с връщането ми в Тирера, когато различието между двете места оказа пълното си влияние върху мен. Контрастът беше толкова огромен, сякаш Париж беше престанал да съществува. Или, ако още съществуваше, беше толкова отдалечен, че нямаше никаква връзка с живота ни на тази ивица земя между планината и северното море.

Преди всичко там говореха различен език. И дума не разбирах, когато говореха на френски, техния роден език. Интересно, че докато бях там изобщо не мислех за това. Както обясних, други особености на града привличаха вниманието ми. Когато се прибрах обаче, този въпрос ме заинтригува. Фактът, че някъде съществува град, страна, където говорят с неразбираеми за нас думи. Това беше в подкрепа на идеята, че съществуват различни варели за различните места. Както споделих, винаги съм бил добър слушател. Думите винаги са ме очаровали. Откакто се помня. От малък. Сграбчвах всяка нова дума, която чувах и я разглеждах като лъскаво камъче. Удивлявах й се. Не бързах да разбера нейното значение. Значението си идваше впоследствие, след като я чуех употребена няколко пъти. Преди това думата беше обвита в мистерия. Можеше да означава всичко. Можеше да съдържа тайни на познанието, скрити за мен. И изпитвах разочарование, когато научавах значението и мистерията отлиташе.

Удивлението ми продължи и дори се увеличи, когато тръгнах на училище и не можех да чета и пиша думите, които знаех. Те отново се изпълниха с мистерия, сякаш съществуваха техни измерения, в които никога не можех да проникна.

Не можех да разбера например как така някои неща имаха само по една дума за тях, крава, трева, мляко, хляб. Ясни и точни. Без никакво отношение. От друга страна съществуваше цяла армия от думи, описващи слабоумния, сякаш цялата човешка раса беше посветила енергията и изобретателността си да изнамира по-жестоки и обидни думи. Всяка една от тях бях чул, изречена по мой адрес. Глупак. Ульо. Идиот. Перко. Олигофрен. Дебил. Кретен. Кухар. Малоумник. И още сума ти. Освен това, за разнообразие, измисляха словосъчетания. Не е сам. Хлопа му дъската. И всяка отделна дума или фраза беше наточена да реже, да наранява, да осакатява.

Майка ми с нейната образованост използваше думи, които другите не използваха. И ги произнасяше правилно. Умствено изостанал, а не малоумник. И от това, че биваха произнесени правилно, те ставаха още по-унизителни. Раняваха по-дълбоко. Като имбецил. Тя единствена използваше този термин. Поради това никога не си изработих точна дефиниция за него. Но и не беше необходимо. Всяка сричка излиташе от устата на майка ми като отровна стрела. Им-бе-цил. Не ми се налагаше да проверявам какво иска да каже.

По-късно започнах да се изумявам как хората не разбираха смисъла на думите, които използват. Не се и замисляха над тях. Смятаха, че значат нещо друго. Например фразата, която споменах, Светата Дева, Божията майка. Какво по-ясно от това? Но хората не го разбираха. Приемаха, че става дума за Мария, майката на Исус и повече не се замисляха.

Да, думите са странно нещо. Често и аз бърках значението на думите. Схващах ги напълно превратно. В резултат от това, че не умеех да говоря с хората. Изобщо.

Като думата преждевременно. Да, преждевременно. Добър пример.

Беше истинска агония да задам някому въпрос. Да си отворя устата изобщо. Да чуя собствения си глас. И двойно по-трудно да задам смислен въпрос.

Както и да е. Един ден седях на масата в къщата на Джими. Вечеряхме. Там бяха и майка му, баща му и двете му сестри. Непринудено, на шега, опитвайки да прикрия сериозността на въпроса, попитах: „Защо ме мрази майка ми?“

Те спряха да се хранят, погледнаха ме, после се погледнаха един друг с въпросително изражение. Чудеха се на въпроса? Или на това, че изобщо бях проговорил? Не знаех. Нора бързо взе нещата в свои ръце.

„Ее, не бих казала, че те мрази. Все пак тя е твоя майка. Може би има малък проблем. Заради това, че си преждевременно роден.“

Начинът, по който го каза. Бавно. Почтително. „Преждевременно.“ Звучеше многозначително. А сестрите изпръхтяха в чиниите си с картофи, зеле и бекон. Сякаш това беше най-смешното нещо, което бяха чували.

„Защо не си гледате вечерята вие двете и не оставите момчето на мира? Или така да ви натупам, та да се чудите какво вашата майка има против вас.“