Джак Харт - Размишления в катраненото буре

„Мога да те карам с камиона.“

Тя се засмя. „Ще сложиш леглото ми в камиона и ще ме водиш при тези мъже. Да?“

„Да.“ И изведнъж се запалих по идеята. Почувствах, че е правилна. Бях вдъхновен. Бях готов да поема всякакъв риск, за да заведа Мишел в Ирландия. Но това беше твърде много, за да се надявам. Със сигурност.

„Лудост,“ каза тя. „Това е лудост, но е хубаво.“ И тя протегна ръка през масата и я постави върху моята. Блаженство. „И ще бъдеш мой мениджър. Да?“

„Да,“ отвърнах без да мисля, че разговорът е сериозен.

Тя се усмихваше. Почти се смееше. Но не на мен. Не на мен. С мен. От радост. От щастие. Извади пакет цигари и стана да потърси пепелник.

„Харесваш ми, Лофтий. От тебе става добър приятел. От тебе става добър приятел.“

Запали цигарата и запуши. Беше се облегнала назад и размишляваше. Все още се усмихваше. Мислеше. Дали наистина обмисляше предложението сериозно?

Колкото повече обмислях идеята, толкова повече се вдъхновявах от правотата на тази идея. И толкова повече се изумявах от нейната необикновеност. Тя притежаваше всички признаци на провидение. Така както Божията майка беше сметнала за правилно да излекува кравата на мисис Калахан, така може би сега щеше да пусне малко топлина в живота на самотните мъже в Тирера. И отново чрез мен. Аз бях инструмент на съдбата. Нищо повече. Нищо по-малко. И ако можех да й помогна да разбие схемите на сина й, Твореца, в такъв случай мой дълг, мое морално задължение беше да помагам.

Димът от цигарата й плуваше над масата. Ароматът ми харесваше. Вдишах от дима сякаш се бях задушавал в затвор и сега поемах свежия въздух на някой планински връх.

„Би ли дошла?“ попитах я отново.

„Сериозно. Да?“

„Да.“

Тя помълча. Взираше се в нищото. Усмихваше се.

„Ще помисля. Може да е добре за мен. Да, може да е много добре за мен. Кой знае? Ще помисля.“

„Утре заминавам.“

„Жалко. Няма време. Ще помисля. Ще бъдем добри приятели, Лофтий. Да? Къде ще живея? Хотели в Ир-ландия. Да?“

„Да, в Ирландия има хотели. Можеш да живееш в Слайго. Това е голям град. Или поне град. Там има хотели.“

„Чудесно. Но как да стигна до Ирландия? Къде да те намеря?“

„Можеш да вземеш самолет до Дъблин, както ние ще направим. После хващаш влак до Слайго. Мога да те посрещна на гарата в Слайго. Познавам я добре. Тя е точно до търговците на едро.“

„Слайго,“ повтори тя сякаш й харесваше как звучи.

„Можеш да ми пишеш и да кажеш кога пристигаш. Ще те посрещна на гарата,“ настоях аз.

Тя поклати глава и смачка цигарата в пепелника. „Не мога да пиша на английски. Малко говоря. Не мога да пиша добре.“

Помислих за собствената си ограниченост що се касаеше за четене и писане, но нищо не казах. С известна гордост от своето постижение, предложих, „Само напиши датата и часа на пристигането ти в Слайго и аз ще разбера и ще дойда да те посрещна.“

„Добре. Ще си помисля. Напиши името и адреса си.“ Тя порови в чантата си и извади къс хартия и писалка.

С гордост и задоволство поех хартията и писалката и започнах да пиша името и адреса си с големи главни букви. После се сетих, че няма да мога да разчета писмото й ако е с ръкописни букви. Подадох й бележката и докато я разглеждаше, казах:

„Можеш ли да пишеш с такива букви, за да го разчета?“

Тя беше погълната от своите мисли.

„Да. Ще си помисля,“ каза.

Звънецът на вратата издрънча. „Времето ни свърши,“ каза тя. „Ще те заведа обратно до хотела ти.“

Различни катранени варели? Или един огромен катранен варел? Един грамаден камък, който вдига вълната и я подгонва към ръба на Вселената. И после бам. Обратно. Натам, откъдето е тръгнала. Направлявана. Контролирана. И Творецът вечно се взира надолу. Взира се в собствения си образ. Отначало единствен и съвършен. После начупен, накъсан, изкривен. Така, както го иска. Така, както му се ще. Никога един и същ. Никога. Мигване на окото: промяна. Промяна на ъгъла: различно. Така, както му харесва. Объркан. Раздвоен. Поражда жар. Изисква преклонение. Извиква страх и подозрение. Разпространява омраза. Вдъхва насилие, изисква признание. Аз съм Господ, твоят Бог. Творец на небето и земята. Поклони ми се и ме боготвори.

Горката му майка смразена от ужас.

Може би сме само останки от крушение на повърхността на големия катранен варел, очакващи вълната? Очакващи вълната да се надигне и после да се сгромоляса на същата дълбочина, докато отмине и породи нови животи. Пораждайки цял кръг от нови животи наведнъж. Преди идването на вълната всичко е самота. Изолация. И изведнъж всичко се подема от едно-единствено надигане. Всичко се издига над повърхността колкото да зърнеш изкривения образ на Твореца. И после утихва. Без посока. В очакване на следващата вълна, която да се надигне или да се върне.