Джак Харт - Размишления в катраненото буре

И така, взех решение. Да престана да гледам статуята. Да престана да гледам жените в групите поклонници. Да се извръщам настрана, когато срещна жена на улицата. За да мога да се съсредоточа върху образа на единствения човек, когото исках да запазя в паметта си.

Опитах се. Опитвах упорито. Но не се получаваше. Нуждаех се от присъствието й. От присъствието й в плът и кръв. Наяве. Проклетият ми мозък не можеше да задържи образа й освен ако не стоеше пред мен. А ако изгубех образа й, не ми оставаше нищо нейно. Бях отчаян. Ако нейният образ избледнееше, щях да започна да допълвам образа от своето въображение. И скоро и тя щеше да се превърне в призрак като момичето от Тобъркъри. А моето съзнание вече беше задръстено от призраци. Нуждаех се от истинско момиче, по дяволите. Това момиче.

Предполагам, че ви е трудно да разберете всичко това. Може би сте от онези хора, които полицията вика да идентифицират някого в една редица хора, човек, когото сте видели неотдавна, може би година по-рано. Аз не съм. Сигурно не бих могъл да разпозная човек, който ме е нападнал час преди това.

Трябваше отново да я видя. Имаше надежда. Щяхме да преспим една нощ в същия хотел в Париж на връщане. Въпреки отчаяните усилия на Джон Бърн. Той искаше да се преместим в хотела, където беше настанена основната част от групата. Горкият Джон. Разочарованието му нямаше граници. Не беше успял, да спаси и една-единствена душа. Имах чувството, че вече не иска и да погледне улицата. Според мен той се чувстваше не просто победен, а смешен, усещаше, че улицата му се подиграва. Можех да го разбера.

Но за Джон нямаше спасение. Резервациите бяха направени. Парите бяха платени. Никой не желаеше да се размени с нас. Бях очарован. Това оставяше надеждата ми жива.

Настанихме се в хотела късно следобед след дългото пътуване обратно през Франция. След вечеря поседяхме в стаята, бъбрейки. Бяхме изтощени. Въпреки това Питър и Хари искаха да се възползват от своята последна вечер в Париж. Да излязат. Джон нямаше желание. Те предлагаха Монмартър. Да изкачат стъпалата до църквата. Да погледат сияещите улици на Париж. Да постоят един до друг до стената на църквата и да се помолят така, както бяха направили вечерта, когато пристигнахме. Убедиха и Джон.

Не ме включиха в уговарянето, бяха приели, че просто ще се влача с тях. И останаха изненадани, когато заявих, че съм твърде уморен, имам главоболие и предпочитам да остана да си почивам. Все пак приеха оттеглянето ми с няколко думи на загриженост за моето здраве и се отправиха навън сами.

Веднага щом излязоха вече бях на балкона и разглеждах улицата, държейки ъгъла отсреща под око. Не се наложи да чакам дълго, докато се появи, но трябваше да изчакам няколко секунди, докато се уверя напълно, че е тя. Лек дъжд замъгляваше гледката и тя се беше притиснала до стената в търсене на подслон. Не я познах нито по чертите, нито по дрехите. Беше нещо по-дълбоко, някакво присъствие, някакво излъчване, което идваше от нея и което ми беше познато. Бях очарован от такова разпознаване.

Докато пресичах улицата към нея, коленете ми бяха омекнали, а сърцето ми бумтеше като локомотив. С надебелял език. С пресъхнала уста. Страхливецът у мен зовеше да се върна обратно. Обратно в сигурността на хотелската стая. Преди да съм се изложил. Но моите омекнали колене продължиха да се движат напред.

Заради дъжда улицата беше пуста и тя ме видя докато пресичах. Лицето и засия.

„Лофтий.“

„Искам да чукам.“

Едва не умрях, когато го изтърсих. Лицето ми сигурно е пламнало като факла, чертите ми сигурно са се разкривили. Обаче знаех, че ако не изрека първо тези думи, никога нямаше да успея да ги изрека. Никога не бих успял да наведа един естествен разговор на тази тема. Бих се прибрал у дома, без да разбера последствията от тези думи.

Дори да съм изглеждал като някакво изчадие, тя не се отдръпна. Не трепна. Изглеждаше изненадана наистина. Маже би съвсем леко разочарована. Но това момиче се владееше абсолютно. Въпросните реакции бяха просто сенки, които изчезнаха с появяването си.

„Добре, Лофтий.“ И ме изгледа за миг. „Ела с мен. Окей?“ Завъртя се бавно, замислено, и тръгна по страничната уличка, в която по-рано я бях виждал да тръгва с мъже.

„В Лурд беше хубаво. Да?“ попита ме, докато вървяхме един до друг.

„Да. Хубаво беше,“ отвърнах. Бях се изчерпал. Не можех да измисля нищо за казване. Нищо. Главата ми беше празна. Въпреки часовете интимни разговори, които бях провел с нея във въображението си, откакто я бях видял за последен път. Въпреки изразителните речи, които бях репетирал. Да можехме да имаме такава връзка само във въображението ми!