Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Той определено разполага с жестоки методи за мъчение. Творецът. Може би телата ни са нашите първи катранени варели. Катранени варели вътре в катранените варели. В случай че избягаме от единия, биваме хванати в другия. Но аз се отклоних. Трябва да спра. Скоро моята слаба вълничка ще срещне стената. И тогава ще знам или пък няма да знам, според случая. Улови мига, дявол да го вземе. Всичко, което имаш е един миг. Но този миг може да бъде един ден или пък цял живот.

Когато той погледне в катранения варел и види там своето отражение, дали се радва?

Не. Трябва да спра. Да сграбча момента. Спуска се мрак. Както се спускаше, докато карах бясно към Окрис. Нуждаех се от последните лъчи светлина, за да осветят пътя ми към върха на Главата. Към Кор а дТон. Така че прогоних всички размишления за пейзажа, концентрирах се върху пътя и подкарах решително.

Един от начините на Твореца да превърне рая ни в ад, беше като ни отнеме момичетата и жените. Да израснем без тяхната компания. Да ни накара да издигнем свои собствени вътрешни бариери в допълнение към неговите бариери. Да. Ние също му помагахме да направи живота ни колкото може по-гаден. А?

Не зная какво мъчение беше измислил за хората в Париж. Но то не беше липса на жени. Сякаш всички наши момичета и жени, които бяха избягали от нашите северни земи, се бяха събрали в Париж. Припомняйки си впечатленията ми от големия град, докато пътувахме с автобуса из Франция, имах усещането, че Париж е изцяло населен от жени. Не можех да си спомня мъже. Мислите ли, че това е странно? Дори да бях забелязал някакви мъже, те моментално бяха изтрити от спомените ми за този град.

Също и забележителностите. Известните мостове. Гигантските музеи. Те също избледняваха. Сякаш бях разгледал нечии албум със снимки. Но бях оставил очите ми да се насладят на всяка жена в Париж и у мен беше останало това силно усещане за духа на мястото. А духът на мястото се дължеше до голяма степен на концентрацията на толкова много жени.

Творецът беше запазил идиотското си чувство за хумор. Дори нашето посещение на Париж по време на поклонението трябва да е било замислено като допълнително мъчение. А какво ли щеше да направи ако подкопаех схемите му, завеждайки част от това женско стълпотворение у дома? Завеждайки у дома една-единствена красива жена? Това би вгорчило чувството му за хумор. Както каза Мишел, би трябвало в камиона да разкарвам момиче вместо статуя на Светата дева, ако исках да развеселя живота на онези самотни мъже. Да, така щях да вкарам един гол на Твореца. И то в полза на майка му. Не е ли така?

Не видях Мишел повече. Последната вечер Джон Бърн настоя четиримата да отидем в Латинския квартал, да седнем в някое открито кафене и да сръбваме чай и минерална вода. Щеше да е приятно, ако не беше моята болка. Разбирате. Копнежът отново да видя Мишел. Гризеше ме мисълта, че тя може би стои на ъгъла срещу хотела. И можех да говоря с нея. Нямаше ли край това мъчение? И докато седяхме в кафенето на улицата и наблюдавахме минувачите, аз търсех нейното лице. Сърцето ми подскочи, когато в един момент си въобразих, че тя идва по улицата. Станах да я поздравя. Само за да изпитам разочарование. Мишел беше на друга улица. И със сигурност също така следеше минувачите. За своите собствени цели. За своите цели.

В Лурд беше същото. Въпреки огромните ми очаквания за това пътуване, по целия път до Лурд не успях да се съсредоточа върху нищо от онова, което се случваше. Когато пристигнахме, не можех да се концентрирам върху щандовете с религиозни стоки, които поразяваха със своето многообразие. Нито в Базиликата, където се провеждаха церемонии на различни езици. Нито дори върху пещерата, която ми изглеждаше толкова позната след хилядите репродукции, които бях виждал. Където и да видех тълпа от хора, очите ми ги пресяваха в търсене на руса коса, опитвайки се да пресъздадат чертите, които обичах безумно.

Когато се хранех заедно с другите поклонници от диоцеза, аз не можех да споделям тяхната веселост. Мислех за нея. Бях сдържан. Оклюмал.

Докато стоях срещу пещерата и разглеждах лицето на Светата дева, за първи път забелязах, че тя е жена, при това красива. Това обясняваше посветеността на Джон Бърн, на Питър, на Хари. По техен си начин и без да го съзнават, те също се бяха посветили на Девата — Божия майка. Просто я виждаха по различен начин. Бъркаха я с Мария, жената, която беше родила Исус.

Докато се взирах в чертите на лицето й, красиви черти, те постепенно се разтопиха и се превърнаха в чертите, които така отчаяно се опитвах да запечатам в съзнанието си. А чертите, които се опитвах да вдълбая неизличимо в паметта си, биваха подкопани от чертите на статуята, колкото по-дълго седях там и гледах.