Джак Харт - Размишления в катраненото буре

„Не, не съм.“

Тогава дойде клиент, когото беше наблюдавала и я заговори.

„Извинявай,“ каза тя любезно. В начина, по който се изразяваше имаше прекрасен тон на фамилиарност. Сякаш бяхме стари приятели, които си говорят. Дума да няма, не гледах на това натрапване толкова благосклонно и се надявах мъжът да си отиде.

Докато тя говореше с мъжа, разгледах косата й. Както казах, тя беше руса. Гъста лъскава коса. С по-тъмни оттенъци. Не друг цвят. Просто по-тъмно руси, сещате се. Тя се спускаше свободно над раменете й.

Смут. Беше се договорила с мъжа. Обърна се към мен с преувеличено скръбно изражение.

„Трябва да тръгвам.“

„Довиждане,“ прошепнах аз.

Върнах се в хотелската стая и се проснах на леглото. Припомнях си косата й. Съсредоточавах се върху нея. Опитвах се да издълбая нейния образ в мозъка си. За да не избледнее. Да не изчезне. Женската коса е красива. Не сте ли съгласни? Би било прекрасно само да прокарам пръсти през косата й. Пръстите ми да я опипват. Заровени дълбоко в косата й. Загубени в гората от гъсти руси кичури. Но дори и докато галех косата й в мечтите си образът избледняваше и се налагаше да си повтарям нейните качества, за да мога да пресъздам образа в съзнанието си.

Станах нетърпелив. Постоянно ходех до балкона. Имах нужда да зърна Мишел. Да погледам косата й. Да видя как се разделя над челото й. Да разгледам как потъмнява към корените. После да разгледам веждите й. Нищо не си спомнях за веждите й, какъв цвят бяха те? С каква форма? Нямах никаква представа за тях. Трябваше да я видя отново. Да проуча тези неща. Да ги запаметя. Иначе щеше да избледнее напълно.

След час тя се появи отново на ъгъла. Сърцето ми прескочи. Спря. И се впусна в лудешки галоп. И аз се втурнах. Надолу по стълбите. Сякаш хотелът гореше.

Когато ме видя се усмихна. „Лофтий.“ Харесваше ми как го произнася и не я поправих.

„Здрасти.“

„Имате момичета в Ир-ландия? Да?“

Знаех какво иска да каже, но задръжките ме накараха да се отплесна. „Няма много момичета. Има много мъже. Почти всички са мъже.“

„Много мъже? Би трябвало да съм там.“ Тя направи престорено мечтателна гримаса. Бях влюбен в лицето й, в нейните черти. Постоянно променящи се. Бяха толкова изразителни, че напълно компенсираха недостига на думи. „Как много мъже, а няма момичета?“

„В Ирландия момичетата напускат, за да работят в Англия или Америка. Понякога в Дъблин. Някои от мъжете също заминават. Но повечето остават да работят във фермите. Почти всички са стари.“

„Но тези мъже си имат момичета? Женят се? Имат съпруги?“

„Не. Няма момичета, за които да се женят, така че повечето мъже са сами. Ергени. Вероятно са твърде бедни, за да се оженят така или иначе. Но са добри мъже. Допадат ми. Обикалям ги с камиона.“

„Защо? Купуват икони всеки ден?“ Когато Мишел задаваше въпрос, тя правеше движение с раменете си. С красивите си рамене.

„Ами купуват разни неща. А аз имам статуя на Светата дева в камиона. Те обичат да се молят пред статуята.“

„Тези мъже живеят сами. Няма момичета. И ти им караш статуя на Дева Мария в камиона.“ Тя поклати глава с неподправено изражение на недоверие. „Би трябвало да им закараш момиче, Лофтий. Трябва им момиче, а не статуя на Девата!“

Засмях се на идеята и на нейната смаяност. И тогава още някакъв проклет клиент ни прекъсна. Още веднъж я грабнаха и отнесоха далеч от мен. И аз останах сам на улица Сен Дени, взирайки се в мястото, на което беше стояла. Бях пропуснал да разгледам веждите й и се ядосвах на себе си. Не можех да завърша образа й без цвета и формата на веждите.

„Фира,“ заяви Джон Бърн, когато се върна. „Загуба на време. По-добре да бяхме блъскали Айфеловата кула с главите си. Или да се напивахме като всички останали в този проклет град.“

Горкият Джон. Той ми допадаше. И Хари. И Питър. Кралицата, на която служеха, беше и моя кралица. Бях убеден в това. Но те не споделяха мнението ми за Твореца. В това също бях убеден. Така че нищо не казах. Така беше по-лесно.

Дали Творецът беше приготвил отделен варел за всеки? Или различен варел за различните места? За различните народи дори? Този, който беше направил за нас — живеещите в ъгъла на света, беше възможно най-изолиран и гаден. Дори за неговите стандарти. Копнеж за любов без любов. Копнеж за радост без радост. Вечният огън на стремежа. Изгарящ. Изсушаващ. Тлеещ. Разгарян от илюзорни надежди и щастие.

Такова беше момичето от Тобъркъри. Призрак. Никога не размених и дума с нея. Тя никога не ме погледна. Усмихваше се наистина, но може да си е мислила за някой друг, докато се усмихваше. Много вероятно. Да беше погледнала кръглото ми лице и увиснала челюст, нямаше да се усмихва. Да беше погледнала моята дебела тромава фигура, щеше да побегне ужасена. Въпреки това, месеци наред, тя беше най-важният човек за мен. Сякаш по някакъв начин бяхме любовници.