Джак Харт - Размишления в катраненото буре

„Как се казваш?“ Ето че го направих. Не можех да повярвам. Не можех да повярвам. А не исках да се издрайфам при звука на собствения си глас.

Тя ме изгледа глупаво. После се засмя. „Викат ми Мишел,“ отвърна, имитирайки моя отговор и отново се засмя. В гласа й нямаше подигравка, само закачлива веселост, и аз също се засмях.

Мишел. Какво прекрасно, прекрасно име. Но не го казах. Бях постигнал успех далеч отвъд най-смелите си очаквания. Нямаше смисъл да прекалявам. Нямаше смисъл да разваля всичко.

Между нас отново се възцари спокойно мълчание и аз започнах да разглеждам улицата като нея, сякаш й търсех подходящ клиент.

„Харесва ли ти Париж?“ попита тя след малко, без да ме погледне.

„Да. Много. Отиваме в Лурд,“ отвърнах и леко се паникьосах, мислейки си, че това може да й се види тъпо. Лурд. Сигурно не беше точно по нейната част.

Но тя ми отправи топла усмивка, която моментално успокои паниката ми.

„Лурд. Свято.“ И тя сключи ръце в молитвена поза и вдигна очи към небето. Беше толкова смешно, че не можах да се сдържа. Тя също се засмя. Забелязах колко са прекрасни ръцете й. Бели. Съвършено изваяни. Мислили ли сте за това колко са красиви женските ръце. Чувствителни. В сравнение с грубите мъжки ръце. Като вили за тор. Не сте ли съгласни?

После се случи неизбежното. Един мъж се приближи. Не си спомням нищо за него, защото бях приковал очи в нея, докато правеше няколко крачки към него. Не го погледнах, но сигурно е бил висок, понеже тя беше вдигнала очи нагоре, докато разговаряше оживено с него. Разговаряха на френски и аз не разбрах нито дума. Но преди да си тръгне тя се обърна към мен и ме дари с топла усмивка и кимване.

И ме остави сам. Отново се гмурнах в дълбините на страданието. Там, където ми беше мястото. Ревност. Да. Отвращение от мен самия. Да. Страх, че можеше никога повече да не я видя. Копнеж. И не само. Не само. Похот. Бях готов да дам целия свят да можех да правя с нея онова, което онзи мъж със сигурност правеше в този момент. А не беше необходимо да давам целия свят. Само пари. А притежавах купища пари. Можех да й платя, колкото поиска и пак щяха да ми останат повече, отколкото ми стигаше акълът да похарча. Пропиляна възможност. Пропиляна възможност.

Все пак, когато се прибрах и си легнах, опитах да намеря утеха в мисълта, че бях разговарял с нея. Че бях стоял на улицата и я бях заговорил.

Често-често ставах и излизах на балкона да я търся. Но тази вечер тя не се върна повече.

Когато Джон Бърн и другарите му се върнаха, те изглеждаха страшно навъсени и обсъждаха безплодността на своята работа. Питаха се дали изобщо си струваше да излизат следващата вечер. Молех се да не променят плановете си. Молех се на всички светии да им дадат сили да продължат. Всички светии, чиито статуи и икони бях продавал с десетки. Дължаха ми го. Молех се само за още една вечер. И възможността да зърна Мишел отново.

Светиите трябва да са ме чули. Сигурно са приели, че ми дължат услуга. Защото на следващата вечер, докато се качвахме в стаята си след вечеря, Хари Мърфи, за свое вечно спасение, заговори.

„Хайде да опитаме още веднъж, момчета.“

А другите двама, за свое вечно спасение, вдигнаха унили лица и казаха. „Да го направим.“

По-сладки думи не са били изричани. Бях в екстаз. Опитвах се да го прикрия. Опитвах се да не издам възбудата си, докато тримата войни не предприемеха своя чужбински набег още веднъж.

После на балкона. И, радост на радостите, тя стоеше на ъгъла. Сякаш чакаше мен. Този път зарязах метода си и прекосих улицата като оса.

Тя ми се усмихна много топло и ме поздрави. Като стар приятел. Да, сякаш лицето й засия, когато ме позна.

„Здрасти,“ каза тя.

„Здрасти,“ отвърнах като ехо, в нашия край не се поздравявахме по този начин.

„Още си в Париж?“

„Да.“

И отново се почувствах напълно спокоен в нейната компания, макар разговорът да не беше кой знае какво. „Скоро ли заминаваш за Лурд?“

„Вдругиден.“

„Вдругиден. Да,“ повтори тя, докато схващаше смисъла на казаното. „И тогава ще станеш свят човек.“ И се изсмя лукаво.

„Едва ли.“

„С какво се занимаваш в Ерландия?“

„Ирландия.“

„Да?“

„Ние казваме Ир-ландия. Така казваме.“

„О!“

„Продавам неща. Икони. Статуи на светци. Такива работи.“

„Имаш магазин?“

„Не. Камион. И сергия, която разпъвам зад камиона.“

„А. Като на пазар?“

„Да. Понякога продавам на пазари и панаири. Но най-много пред църквите.“

„Ти си свят човек.“